Петък - ден на майстора

---

Петък -  ден на майстора !
Хубав ден за красивото доказателство на всеобщата ни несъстоятелност.
Майсторе, като ти гледам   работата -  да те е...а в майстора и следователно хубавата работа е съвсем българска, т.е. - циганска.
Бог, разправят - бил българин, но за Него се сещаме само след втората ракия -  колкото да осигурим алиби и оправдание 
за объркването на смисъла на крилатата мисъл.
Измисляме си небивалици, с които залъгваме и помпим фалшиво самочувствие,  после воюваме помежду си да ги доказваме.
Създаваме си изкуствени препятствия, за да ги преодоляваме с апломб и творчески артистицизъм.
Гордеем се с история,  но в много случаи трябва да бъде повод за срам от събитията в нея, и причина за коригиране на човешките ни приоритети.
Мярката ни за реалност е изкълчена до умопомрачаване,
щом смеем да твърдим, че сме една от най-интелигентните нации в света.
Но не сме!
Кого лъжем - нас си или другите.
Другите - не можем.
От страни се вижда по-добре, а ние в сладка самозабрава опъваме опиума на самоизмамата.
Българина е анархист по природа и еретик по душа -
не признава закони, не тачи бога!
И се самонаграждава с животинския мазохизъм да се лута във времето,  от което въпреки Свети Левски, е излязъл и безвъзвратно забравил естествените си ориентири: - Цар, Бог, Отечество! -  губейки се в криволиците на безвремието.
А после турците ни били виновни;
евреите,
русите,
комунистите,
демократите и т.н. -
до безкрай.
Щом сме неспособни да отстраним и причината за нищетата си - в какво се състои интелигентността ни?
Щом сме толкова умни - защо сме гладни, голи, боси?
Защо градовете ни приличат на сметища,
а селата са в разруха като след война?
Защо допуснахме да ни връхлети тайфуна на всеобщата  евтаназия на човещината?

Но да си гледаме работата.
Сега е ден на майстора - петък е!
Усталъците ни цял свят ги знае -
само ние не ги осъзнаваме.

Имам чувството, че Бог ни е зарязал на петъка.

---

Преди 9 септември`44 г. шумкарите са били на заплата от Ссср

         

---

     Този текст не е мой и касае единственият двукратен  лауреат на званието "Герой на Ссср" в Народната Республика Болгария.

     Забележете - дори правешкия копанар др. Тодор Живков бе сайдисан само веднъж с него от кремълските гаурайтери.

     Пействах го специално за моите приятели в блог.бг и некои други видни каскет-прогресисти и комун.онанисти - отявлени защитници на левата линия у блого.

     Четете, товарищи - четете и се възхищавайте на тази безродна отрепка - др. Цола Напикойчева!

         

     

                       Д О З Н А Н И Е  *

     “Именувам се Цола Нинчева Драгойчева (Соня), 26-годишна. В качеството си на искрена комунистка и революционерка аз преценявам досегашната ми дейност в партията така:
     Първо: Дейността на нелегалната компартия след Септемврийските събития (работническо-селското въстание през 1923 г.) се изрази не в просветна дейност сред масите, а в бърза военна подготовка. На някои места в страната поради гористата местност и близост до границата тази дейност даваше вид на най-подходяща. А социалните условия идеха да насърчат една авантюристична тактика.
     Второ: Зачестилите убийства както от наша страна, така и от тая на властимащите внесоха в борбата разярение, помрачиха разума. Капка морал в борбата не остана, дори се стигна до взаимно изтребление.
     Трето: Понятието за революцията изгуби своята чистота поради изнасилването на събитията и преголямото желание на земеделците в единния ни фронт да завземат час по-скоро властта.
     Четвърто: С нашата тактика ние заздравихме позициите на противника.
     Пето: Четническото ни движение има големи отрицателни черти. В неговите среди често се вмъкваха криминални престъпници и вършеха деяния, които подриваха авторитета на партията.
     Шесто: Парите в партията оказаха много пагубно влияние. И при най-елементарно възлагане на член на партията на каквато и да било работа той чакаше възнаграждение. Партийни членове гледаха на партията като на сиропиталище. Комунистическата партия не можа да създаде свой морал, с който да се опълчи на буржоазния. Ето защо досега следваният път от Партията е пагубен за работничеството и нацията. Да се кара по този път е безумие от политическо гледище.”
     Това са първите редове от един протокол за разпит, останал скрит в архивите на МВР досега. Пожълтелите страници, изписани на машина, са 48 на брой и носят датата 17 май 1925 г. Цола Драгойчева току-що е арестувана по обвинение, че е член на пловдивското ръководство на БКП, което готви въоръжен преврат. Неочаквано пред военния полеви следовател тя прави пълни самопризнания, разкайва се и посочва поименно другарите си, паролите, явките. Изследователи на биографията й изтъкват, че тя е била бременна тогава. След 7-8 месеца на 25 декември 1925 г. в затвора се ражда синът й Миро, прекръстен после на Чавдар. Може би мисълта за детето, което носи под сърцето си, я е подтикнала към равносметка или пък просто я е накарала да направи опит с предателство да се спаси от смъртно наказание.
     Ето какво разказва тя, като осъжда политиката на своята партия и издава съратниците си:
     “Родом съм от Бяла Слатина, завърших гимназия във Враца и Педагогически курс в София. Учителствах 2 г. Септемврийските събития ме свариха директорка на училище в с. Соколаре. Имаше нареждане всички взели участие в преврата да бъдат уволнени. Същото сториха и с мен. И ме задържаха. От затвора излязох през април 1924 г. като амнистирана. У дома стоях до юли и по покана на другарката ми Вела Пискова й отидох на гости. Поканата се оказа претекст да бъда ангажирана в партийна работа. Вела ме изпрати с парола при Боян Българанов, който ме посрещна на гарата в Пловдив. Той ми обясни в какво се състои моята работа и тая на другите в областния щаб на БКП. Аз бях изпървом куриерка до центъра, а после станах заведущ връзките. Длъжността ми се изразяваше в това да уредя явки, кореспонденция и да намеря квартири за постоянно живеещите в областта комунистически функционери и за куриерите.
     Най-лесно си уредих връзки с центъра в София. Знаех адреса на явката: Рафаел Юлзари, ул. “Три уши” № 16. Друга явка: Книжарница на Петко Напетов до Централната поща с парола:“Много здраве от Николинка”, отговор “Николова ли?”
     В Пловдив наредихме явка при д-р В. Костов с парола “Страдам от менингит”,отговор “Епидемически ли?”
     Явката за окръзите бе: Колониален магазин “Петров-Бояджиев” с парола “Много здраве от Паун”, отговор “Говедаров ли?”
     Аз и Жорж - Неделчо Димитров, който дойде с мен от Центъра в Пловдив, се срещнахме със старозагорския окръжен Стефанов. Той ни остави 15 хил. лева и замина зад граница... Адресът за писма беше до Господин Папазов, кръчмар от Ст. Загора. Него го арестуваха. Ниес Жорж поехме работата в Пловдив, областният Христо Гюлеметов бил подгонен. Него го убиха.
      Изпратиха ни от Стара Загора миноподривник. Казваше се Маслинков. Явката в Ст. Загора беше: Паун Канев, кв. “Гебран”, парола: “ Как вървят хамсиите?” - “Горе-долу.”
     За Хасково ми казаха да пиша писма до обущарница “Идеал”. Заведущ връзките там е Васил Хаджитанев, парола: “Тука ли е Васко?” - “Ще го намерим.”
     В Пловдив заведущ връзките беше Иван Сербезов. Той правеше опущения, ето защо Стефан Казаков пое тая работа. До Центъра ходеше куриерката Мара Душева, а по окръзите - Сербезов. Куриери намерих посредством Сербезов - неподозирани от властта лица.”
     В протокола от разпита следват имена на куриери - Мара Русева, Георги Иванов... След като ги изрежда, Цола разкрива пред военния следовател тайнописа на нелегалите.
     “Закритият текст в писмата се пише с особено мастило между редовете на срещната чиста страница. За да се изгуби смисълът в писмото, се вмъкват шифровани думи. Шифърът е следният: вместо Б пишем А, вместо В - Б, вместо Г - В. Например София я пишем Рнузю.”
     Цола изрежда за протокола също така щатовете в областните и окръжните организации на БКП и назначените на тях хора.
     “Пловдив: Областен шеф на щаба - Христо Михайлов, пом. областен - Христо Иванов, заведущ въоръжение - Неделчо Димитров. Ст. Загора: Гарасим Папазов е окръжен военен ръководител. Хасково: Заведущ връзки - Васил Хаджитанев...”
      По онова време страната е разделена на 5 революционни области - Софийска, Плавдивска, Варненска, Врачанска, Бургаска. Всеки от тях си има разузнаване, разкрива Цола:

     “Разузнаването има 3 подразделения: военно, политическо и контраразузнаване. Военното има цел да разбере във всеки населен пункт каква войска има. Политическото - да се проучат другите партии и настроението в редовете им. А контраразведката да влезе във връзки с Обществената безопасност и правителствени организации, да вербува хора в тях.”
      Цола успяла да вербува агент от Обществената безопасност - страшилището за комунистите. Но се усъмнила, че той е провокатор, и скъсала с него. Тъй или инак тя го издава:
     “Ганчо Георгиев ми каза, че имал приятел в Обществената безопасност - агента Донов. Предложихме на Донов да ни даде списъка на другите агенти и да ни предупреждава за арести. Той отговори, че списъкът е заключен, а второто не обещавал, че към него се отнасяли недоверчиво. Помислих, че не е искрен, защото иска парично възнаграждение, затова му предложих, но той отказа. Прекалено полюбопитства за нашите работи. А веднъж ни предупреди, че едно лице на длъжност в софийската нелегална организация е усилено търсено от властта. Запитах има ли такъв функционер, отговориха ми с “не”. Тогава изолирахме агента.”
     Относно комунистическите чети, въоръжението и терористичната им дейност Цола е пестелива на думи при разпита. Може би защото знае, че признанието за съпричастие към тях би й донесло по-тежко наказание.
     “Предназначението на четите бе да всяват смут у противника. Бразиговската чета избяга в чужбина. Стрелчанската сега е около Ихтиман. Хасковската не ни е търсила и ние нея...
    
      За терористичната дейност получихме окръжно, че всеки окръг трябва да има от 3 до 6 души терористи - за пречистване на нашите среди от провокатори и избиване на по-видните личности от средите на управляващите. С тая работа беше натоварен Жорж, завеждащият въоръжението. Аз зная само, че поиска суми за издръжката на трима терористи. Жорж ще каже какво е свършил... Минноподривното дело имаше цел да се разрушат мостове и сгради. Но аз не съм уреждала канали за оръжие и взривове. Жорж го правеше... Ние получавахме нареждания от военния отдел на ЦК да почнем системен терор в дните, когато се разплиташе нашата организация. А партийният отдел ни пращаше окръжни внимателно да организираме работниците. От една страна, терор, от друга - внимателност. Имаше явен конфликт в ЦК.”
     Цола завеждала финансите на комунистическите организации в Пловдивско, Старазагорско и Хасковско. Многозначителен е разказът й за тях:
      “Имах месечен бюджет. За Пловдивска област - по 3000 лв. за 4 души от областния щаб, 2000 куриерски, 3000 квартирни и 10 000 непредвидени. (Виж ти! А със заповед от 25 май 1925 г. суперполицаят Никола Гешев е назначен в Обществената безопасност с 80 лв. дневно възнаграждение, т.е. с около 2000 лв. месечно! - бел. авт.). За Пловдивски окръг, Ст. Загора и Хасково имах по 9000 за щаба плюс куриерски и квартирни. За организационни тройки се даваха по 1000 лв. на човек. Хасково имаше 4 тройки - 12 000 лв., Стара Загора - 4 тройки, пак 12 000 лв. Тези суми редовно ни се даваха и като имаше извънредна работа искахме допълнително пари.”
     А 45 г. ни уверяваха, че комунистите били безкористни идеалисти!
     Ето оценката на Цола за тях:

      “Аз се взирам в делата си и тези на другарите ми и си казвам: Защо бе всичко това? Нима ние тръгнахме по пътя на неравната борба, като жадувахме потоци кръв? Не. Ние започнахме с крепката вяра, че ще задържам напуканата ръка на работника и с нея ще изградим утрешен ден. Но уви. Изгревът на работничеството не дойде. И ако още мислим, че сме на прав път, още потоци кръв ще изцедим от народа. С авантюристичните наклонности на няколко луди глави!... Аз чувствах, че ние не церим, а нанасяме все по-дълбоки рани на народа, чиито сили изтощихме. Мнозина мислеха като мен, но изпълняваха безпрекословно едно безумие. Върхът му беше атентатът в “Света Неделя”! Аз прогледнах... Какво сме криви ние, слепите идеалисти, да плащаме греховете на безумни атентатори?... Аз не пиша това да оплаквам своята участ. Пиша го за ония, на които обещавахме щастие, а ги тласнахме към мизерия. За ония бащи и братя, които от сляпо доверие към някаква магическа сила се хвърлиха във вихъра на борбата. Моята последна дума е, че за стореното от мен е недостойно да прося милост. Чакам присъда, каквато ми се полага като престъпница спрямо буржоазната държава.”
     За терористичната си дейност Цола Драгойчева е осъдена на смърт чрез обесване. Изпълнението на присъдата й се отлага, защото е бременна. По-късно, след като ражда в затвора син, тя е помилвана от цар Борис.
......................................
* Документите са цитирани със съкращения, които не променя смисъла.

        

Руската Германия

Пействам този материал  без никаква намеса в текста от www.livejournal.com.

   Не искам да правя внушения защото всеки може сам за себе си да направи изводи и заключения.


                         
                                              *      *       *

                         Германия по-русски

      Это самая западная и самая маленькая по площади область Российской Федерации. Она расположена в Центральной Европе и отделена от остальной России территорией других государств — Польшей на юге и Литвой на севере и востоке. Кусочек бывшей Пруссии, а потом бывшей Германии, теперь — это полуэксклав, который находится в 400-500 километрах от России.
      Здесь говорят: «у вас в России», здесь другие представления о расстояниях (что для местных «очень далеко», для многих россиян — ежедневная дорога от дома до работы), здесь по выходным многие ездят закупаться продуктами заграницу. Здесь вроде все по-русски, но как-то иначе.





                   Краткая историческая справка:

     «В конце 19 века после разделения Прусской провинции Восточная Пруссия стала самостоятельной провинцией Германской империи.
     После поражения Германии в Первой мировой войне, под давлением стран-победителей (США, Франция, Великобритания), страна была вынуждена уступить Польше ряд своих территорий в нижнем течении реки Висла плюс 71-километровый отрезок побережья Балтийского моря. Таким образом Польша получила выход к Балтийскому морю и соответственно сухопутно изолировала территорию Восточной Пруссии, превратившуюся в немецкий полуэксклав.
     После 1945 года по решению Потсдамской конференции Пруссия была ликвидирована как государственное образование. Восточная Пруссия была разделена между Советским Союзом и Польшей. Советскому Союзу отошла одна треть Восточной Пруссии вместе со столицей Кёнигсбергом (который был переименован в Калининград). С распадом СССР эта область стала полуэксклавной территорией Российской Федерации. Небольшая часть, включавшая часть Куршской косы, была передана Литовской ССР.
     Все населенные пункты, и многие географические объекты (реки, заливы Балтийского моря) бывшей Восточной Пруссии были переименованы, сменив немецкие названия на русские.
     Мое путешествие по Калининградской области началось с Балтийска — самого западного города России, где расположена крупнейшая база военно-морского флота на Балтийском море. После посещения эсминца «Беспокойный», я отправился в прокат автомобилей и за 1600 рублей взял на сутки Шкоду Октавию. Блоггеры из Калининграда помогли мне составить небольшой маршрут по области. В самом Калининграде я почти ничего не посмотрел. Визуально «совок» оккупровал весь город, и красивых зданий почти не осталось.

     1. Калининградский городской военкомат.


      2. Жилой дом на Ремонтной улице.
          Одна часть немецкая, другая — советская.
    Я прокатился по проспекту Победы, по улице Кутузова и соседним переулкам, но ничего особенного без проводника найти не смог.


      3. Готика на фоне совка. Кафедральный собор Кёнигсберга, построенный в стиле балтийской готики (1333 год), является одним из немногих готических сооружений в России.

      Довоенная фотография собора (источник)

      4. Ночевать я решил в Советске (это бывший Тильзит). Большой городок и второй по числу населения в Калининградской области. 120 км от Калининграда.
Одноместный номер в гостинице «Россия» обошелся мне в 1200 рублей, охраняемая парковка — 60 рублей. Всю ночь за стенкой кто-то плакал.


     5. Дедушка Ленин не понимает, почему его памятник стоит на площади европейского городка. Вид из окна моего номера.


      6. Утро в Советске. Выезд с охраняемой парковки заднего двора гостиницы. Самый центр.


      7. Я доехал до набережной Немана, оставил машину у МАПП Советск-Панемуне (международный автомобильный пункт пропуска между Россией и Литвой) и отправился гулять пешком.
Слева — Россия, справа, через 300 метров — Литва. Вон даже домики видно.


      8. Таможенный терминал соединен с литовским берегом через мост королевы Луизы. Строительство моста началось в 1904 году. Ширина реки в этом месте достигала 220 метров. Мост опирался на два быка и взлётом трёх своих арок стал гордостью города. К сожалению, 22 октября 1944 года инженерные части вермахта взорвали мост, чтобы задержать продвижение советской армии. Были уничтожены пролёты моста и его северный портал. Сохранился только южный портал моста, именно он изображён на гербе Советска и является символом города.



                 Так мост выглядел до войны:          
        

                   А так выглядели главные улицы города:         
       

      9. Сейчас главная улица города выглядит так.


      10. Какой балкон! Какая решетка! Нужно только отремонтировать все.


      11. Красота!


      12. Внезапно под слоем асфальта — немецкая брусчатка. На многих улицах она сохранилась — укладывали на века. Жаль, что на машине по брусчатке ездить не приятно, поэтому ее закатывают в асфальт.


      13. Некоторые здания отреставрированы, но таких примеров мало. Дом 1899 года обязательно нужно украсить жуткой зеленой вывеской, куда без этого.


      14. Еду дальше вдоль рек Неман в одноименный городок. Моя цель — развалины Рагнитского замка (постройка примерно 1356 года).


      Раньше замок выглядел так. Подробнее о замке можно почитать тут: http://expo39.ru/region/ibrid452


      15. К сожалению, вместо того, чтобы востановить величественное здание и сделать из него туристическую достопримечательность (как это делают в Европе), люди используют замок как опору для внешнего трубопровода.


      16. Еду дальше. Следующая остановка — Гумбиннен, или по-нашему — город Гусев.


      17. Почти все старые дороги в области густо обсажены липами.


       18. В Гусеве даже местные жители не смогли мне посоветовать, что лучше посмотреть. Пришлось искать самому.
Красивое здание бывшего народного банка в неоготическом стиле. Сегодня это общежитие завода светотехнической арматуры.


       19. Невероятно чудовищная пристройка к замечательному зданию. Так ничего и не обнаружив интересного, я отправляюсь в Черняховск (бывший Инстербург).


       20. Я паркуюсь рядом со зданием Свято-Михайловской церкви, которое раньше было Лютеранской кирхой.


       21.


      22. Храм Святого Бруно Кверфуртского — католический храм в центре города. После Второй мировой войны здание церкви использовалось как военный склад вплоть до начала 90-х годов, когда сильно повреждённое строение было передано Министерству культуры для перестройки под органный зал. В июле 1993 года храм вернули католической общине.


       23. Одежда из Европы. Город Инстербург был основан как замок в 1336 году немецкими рыцарями Тевтонского ордена в ходе завоевания Пруссии.


      24. В Черняховске сохранилось много интересных немецких зданий, жаль, что не в идеальном состоянии.


      25. Оконные рамы в подъездах с всего с одним стеклом (одинарный стеклопакет).


       26. Выход из подъезда на улицу.


       27. В Черняховске ко мне присоединился Вася Максимов из Ридуса. Стало веселее.


      28. «Подвал» и свастика на двери.


      29.


       30. Бомж Володя.


      31. Артефакт «Строительная компания Х. Остерройт» и «привет от Андрея». Этот Андрей, написавший чудо-надпись, конечно, невероятно крут.


       32. В городе три типа построек:
            — старые немецкие дома,
            — лаконичные совковые постройки (как в правом верхнем углу)


      33. — и современные уроды.


       34. На некоторых улицах под снегом видны велосипедные дорожки. Сейчас на них паркуются автомобили.


      35. Качество и изящество немецкой кирпичной кладки и советской.


        36. Жители как могут, ремонтируют свои квартиры. Белые пластиковые окна смотрятся как вставные зубы.


      37. Старая немецкая водонапорная башня 1898 года постройки.


       Довоенные фотографии города:        
           
  

     Замок Инстербург. Сейчас от него почти ничего не осталось.


     38. Недалеко от города находятся конный завод и замок «Георгенбург», который был построен в 1337 году на высоком берегу реки Инстер. После войны 1812 года замок был куплен выходцами из Шотландии Симпсонами, которые основали при нем конный завод. В 1899 году замок и имение купило Прусское государство за три миллиона марок.
      После войны все лошади стали нашим военным трофеем. На базе бывшего немецкого конного завода «Георгенбург» в 1948 году была образована Черняховская государственная конюшня. С тех пор конный завод знаменит далеко за пределами региона.
      В замке после войны располагался пересыльный лагерь №445 для немецких военнопленных, через него прошло почти 250 тысяч человек. После этого замок использовался сначала как место заключения, затем, как инфекционная больница, просуществовавшая до 70-х годов.


      39. Территория конного завода.


       40.


      41. Попробуйте перевести надпись...


      42. Типичная деревуша совершенно нерусского вида.


       43. Заключительной точкой нашего путешествия стал город Гердауэн (сейчас — Железнодорожный). Он являет собой наилучший образец сохранившегося в неприкосновенности города со средневековой застройкой, изрядно, правда, обветшалой и продолжающей разрушаться.


      44.


      45. Сохранилось несколько зданий 17 века. Но им, увы, осталось не долго.


       46. Детишки катаются с горке на фоне Орденской кирхи 15 века.


       47.


       48. 15 век!


       49.


      50. Хотели мы с Васей посмотреть на заброшенный пивзавод «Киндерхоф», который сейчас растаскивают на кирпич, но нас задержали пограничники. Оказалось, что мы не заметили знак, что въезжаем в погранзону. А нам уже через два часа нужно было сдавать автомобиль в аэропорту и спешить на обратный рейс...
    40 минут мы провели на погранзаставе, получили предупреждение и помчались обратно в Калининград. По дороге, а я по-идиотский улетел в канаву. Повезло — нас быстро вытащила проезжавшая мимо Нива. Спасибо добрым людям!


      51. Из-за пробки на местном «МКАДе» мы едва успели на регистрацию рейса. В зоне досмотра у меня отняли мой любимый разводной ключ, хотя в Шереметьево с ним пропустили. Так и закончилось мое путешествие по Кенигсберщине.



     Спасибо Васе за компанию!
     Его отчет: http://vasilymaximov.livejournal.com/101516.html

      Для написания текста использовались сайты Википедии и Викимапии.

---