Neon Rose - Dead Eyes (1970)

.




Julias Dream

Sensation

Night birds

Love Rock

Reload

.



.

Как и защо България стигна дотук? А по-нататък?

---

           Малко предистория.
     Преди няколко месеци случайно попаднах на коментар под някаква статия в българското интернет-пространство, който силно ме впечатли.
     Личеше, че авторът е твърде навътре в нещата, които описваше.   Беше ясно, че е бил пряк свидетел на и участник в събитията, истината за които изясняваше.
     Правото, както е известно, не познава колективната отговорност. Който настоява за колективна отговорност, всъщност ратува за тотална безотговорност. Отговорността винаги и всякога (с изключение на тираничните системи) е била и си остава лична.
     Това се е опитвал да ни каже и въпросният автор.
     Едва тази сутрин успях да открия оригиналната публикация, която (със съкращения) е представена тук, както следвa по-долу. *

---

Как и защо България стигна дотук? А по-нататък?*

                                                       „Който не знае, е само наивен глупак;
                                                        който знае и мълчи, е престъпник.“
                                                                                              Б. Брехт


     “Изминаха шестнайсет години, през които обществото в България би следвало да си мисли, че управлява страната си чрез различните механизми на демократичното устройство.
      На въпроса – дали това е така – 74 процента отговарят твърдо с„Не!“.
      На въпроса – „Кой всъщност управлява държавата България?“ – не се получава еднозначен отговор.
     Нашата хипотеза е, че държавата България и днес се управлява от същата политическа каста, която е правила това последните шестдесет години. Прехода ние възприемаме не като преход от тоталитарно към демократично управление на обществото и икономиката, а като преход от социал-феодализъм към феодал-капитализъм.
     Тази теза разбира се, се нуждае от доказване, което ще се опитаме да направим тук, а така също ще се опитаме да посочим кой е феодалът, управляващ България и днес.
     Когато четете това, ще ви стане тъжно, както ни беше тъжно и на нас всеки път, получавайки нови и нови сведения и неопровержими доказателства, за да стигнем до тези изводи.
Ние с надежда, че това не е вярно, че грешим в изводите си, търсехме опровержение на всеки нов факт и спорехме, като не искахме, бояхме се да допуснем, че това е ужасната истина. Накрая се предадохме, но все пак имаме една надежда – да ни опровергаете, да ни убедите, че не сме прави. Затова и отнесохме този материал към раздела „хипотези“.
Затова умоляваме ви: ако разполагате с доказателства, опровергаващи нашите изводи, изложете ги. Ако ни убедите – ще се съгласим с облекчение. Но! По-добре да знаем истината, колкото страшна и грозна да е тя, и тогава, може би, бихме могли заедно да търсим изход.
     Какво става в България? Как стана така? Кои са ТЕ? Какъв тип икономика има у нас? Какво става с така наречения „Преход“? Какво ще бъде след това? С влизането в ЕС ще бъде ли достигната целта и коя?
      Много въпроси, на които всеки ще трябва да си отговори сам. Тук, в резултат на непосредствени наблюдения и анализ на обществените процеси през последните десетилетия (а в голяма степен и участие в тях), предлагаме едно становище, което считаме, че дава отговор на редица от въпросите и хвърля светлина върху някои на пръв поглед необясними събития.
     В България, в смисъл на смяна на модела на управление на обществото, преход не се е състоял. Съществувалият у нас модел на социализъм, който е по-удачно да бъде наречен социалфеодализъм, особено в късния си етап, беше заменен с настоящия модел на управление, за който подхожда определението феодалкапитализъм. Въпросът е: Кой е бил и кой е феодалът?
     И в двете фази феодалът е един и същ – структурно и персонално – независимо, че си мени имената, а сега се опитва да бъде безимен, но това няма значение. И добрият феодал е просто феодал.
Някога той се казваше БКП, Партията-“челен отряд” на обществото, която управляваше и разполагаше с целия обществен ресурс. Държавата с всичките си структури беше само инструмент, чрез който се реализираше властта.
      Днес същите тези хора, висшата номенклатура на БКП и техните наследници и прислужници, съставляват политическата каста, ръководеща чиновническата мафия, които управляват страната фактически като окупатори. Продължавайки да разграбват за себе си националното имущество и богатство по най-циничен и безогледен начин. В този грабеж участват всички властови структури – от селския кмет до министър-председателя с цялата огромна армия на непрекъснато плодящите се чиновници. Не че сред тях няма честни и почтени хора. Просто такива са правилата на играта.
      Принципът е стар и универсален. “Кради и не пречи и на другите да правят същото.”
Парламент, съд и полиция имат за задача да съхраняват и развиват в “правилна“ посока добре организирания хаос и беззаконие и да създават и прилагат закони, даващи права и власт на властимащите да грабят страната.
     Спекулациите за приближаването ни към европейските стандарти са верни само дотолкова, доколкото се касаят до доходите на малката група богати и благата на управляващите, които вероятно в някои отношения надхвърлят тези на европейските им колеги.
     Как се стигна дотук?
     Стратегията на „Прехода“ е обмислена много отдавна и старателно подготвена**. За нещастие на България – и успешно осъщественa по замисления сценарий. Нищо, което се случи в края на 1989 и продължава да става и сега, не е случайно. То е резултат на добре обмислени действия, прилагани системно, с цинизъм и жестокост, насочена срещу нашия народ, която не се спира пред нищо.
     Още в края на седемдесетте години партийната върхушка разбра, че пътят, по който вървим, води доникъде. Вместо да търси национално отговорен, цивилизован изход от това (а беше възможно), определени групи от нея се консолидираха и постепенно стигнаха до извода, че трябва да се търси друг път. И пътят беше намерен: Тази държава и форма на управление ще потъне и изчезне, но не и ние с нея.
      Циничното е, че конкретни личности, бидейки идеолози и функционери във висшите ешелони на партийно-държавната йерархия, потърсиха помощ и съвети от големия задокеански брат.
Визираме А. Лилов, А. Луканов, Л. Гоцев и пр. Това са родоотстъпници и майкопродавници. Те верноподанически служеха на Големия брат от Изток, а сега правят това за други. Винаги и изключително само за користния си личен интерес.
     Малко история. Кой преди 1944 г. обещаваше след победата “всенародно светло бъдеще”? То светлото бъдеще дойде, но не беше еднакво за всички.
Е, те тогава, след „славната победа“, в която „мнозинството“ от българския народ „искрено“ вярваше, реално се заложиха основите на социалфеодализма.
     Тогава започна разрушаването на структурите на гражданското общество, което в България в края на тридесетте и началото на четиридесетте беше факт.
     Бяха ликвидирани всички многобройни и добре работещи граждански сдружения, бяха създадени насилствено земеделски кооперативни структури.
     Къде отидоха кредитните кооперации и кооперативните, популярни банки с огромния си финансов капитал, изградени структури и възможности?
     Къде са пенсионният и другите обществени фондове? Как беше унищожена формиралата се финансова, политическа и правна култура и предприемачески дух в българското общество и заменени с безропотното подчинение на директиви и постановления на БКП?
     През 1989 г. събитията се развиха доста бързо и свариха партийната върхушка недостатъчно подготвена. Творците на „Прехода“ обаче, използвайки умело властовите структури на държавата, успяха да догонят събитията и да ги овладеят. Сваляното на Живков беше планирано за два-три месеца по-късно, но някои събития ускориха процесите.
     Тук е уместен въпросът:  „Дали Т. Живков е подозирал подобно развитие?“
      Нека всеки да съди сам.
      През есента на 1996 г. той е подписал нотариално заверени пълномощни на определени хора (имената им са известни) да представляват пред всички институции в България и целия свят финансовите му интереси. Вероятно на негово име са се водили значителни активи в близки и по-далечни страни.
     В резултат на организираното разграбване на страната от наши и чужди беше приватизирано обществено богатство – според едни оценки за 40-50 милиарда, според други – 70-80 милиарда долара.
Откровеното разграбване на бюджета започна със създаване през 87-88 година на частни фирми по Указ 56 и инжектирането им с десетки милиони долари кредити с идеята, че няма да бъдат върнати. Ще добавим още, че вследствие на разрухата в аграрния сектор и промишлеността България всяка година не произвежда брутен национален продукт за 7-8 милиарда долара, а има висока безработица, 30 % от земята пустее и така продължава да обеднява.
      Резултатът?
     Една разсипана държава с драстично увеличаваща се дистанция между бедни и богати.
      С демотивирано общество, без национален идеал, с разрушено селско стопанство, без концепция за инвестиции и развитие на икономиката, с разрушена социална сфера.
     Корумпирана във всички структури и поделения власт.
     Доминиране на криминалните методи за правене на бизнес.
     Управлявана от олигархични структури, ръководени от един център.
     Политическите партии си остават главният инструмент за манипулиране и контрол над обществото. За всяка социална прослойка и група са създадени и финансирани с награбените пари политически партии.
     Ако някоя партия се е пръкнала самосиндикално, са положени успешни усилия тя да бъде овладяна и контролирана с всички средства, подкуп или реална заплаха на лидерите, и ако не се успее – разцепване или създаване на паралелна структура.
     Това трябва да се има предвид при опит да се създаде политически субект – реална алтернатива на сега управляващите
     Решението за довеждане на Сакскобургготски беше взето, не в България, още през 92 година. Целта беше да се измами българският народ и да продължи периода на безвремието, за да бъде вкарана България в ЕС, с което грабежите ще бъдат узаконени и следите скрити.
“Величието” оправда надеждите. Осигури още четири години на националните предатели. Разбира се, както на всеки наемник, на него и семейството му беше добре платено – за сметка на българското общество.
      Не можем да отминем въпроса с често дискутираната тема „Държавна сигурност“ – най-деликатната политическа гатанка в България. Поради две причини.
     Първо, част от де факто управляващия елит са отговорни служители на ДС или техни наследници.
Второ, те най–добре знаят, че основната маса от ДС е добре школувана, с богат организационен опит; голяма част от тях силно патриотично настроени и е твърде опасно, ако те се допуснат неконтролируеми до лостовете на властта.
      Допускат се само тези, които могат да бъдат пречупени, подкупени, заплашени с компромати и в крайна сметка – манипулирани.
      В Живкова България „Държавна сигурност“ никога не е решавала самостоятелни задачи, тя винаги е била “верният отряд” на Партията.
      Това беше най-контролираната част от обществото. На отделни “наши” служители се позволяваха волности, но само в личен, битов план. Политически изяви и решения бяха изключени. Те се наказваха със всички средства. Никакъв аналог с преторианската гвардия в древния Рим, която неведнъж е сваляла и качвала императори.
     Е, хайде да отговорим тогава на въпроса – Kой е виновният за всички политически изстъпления до 1989 година – “ченгетата” или Партията-феодал, на която те служеха?
     Държавни контрабандни канали? Да, имало ги е в най-различни варианти, включително за наркотици и оръжие – за всеки, който плаща. Определени служители в МВР и ДС са разработвали и обслужвали каналите под заповедите и указанията на БКП (където, разбира се, са отивали и парите).
      След 89 година парите и тези канали бяха приватизирани. Същото е със задграничните дружества. Фраза от разговоqр състоял се тогава – 89 година – в кабинета на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов с един от неговите заместници:
     „Спешно трябва да намерим наши хора, на които да дадем да скрият парите. Става дума за много пари.”
     Още малко конкретика. На шести Януари 1990 г. на немного известната среща на генералния секретар на БКП – тогава А. Лилов – с ръководството на „Държавна сигурност“ от цялата страна, след като беше остро разкритикуван и му беше предложено да си подаде оставката, при опита си да говори той беше няколко пъти остро освиркван и принуждаван да си седне, а салонът – усмиряван от министър А. Семерджиев.
     Накрая, когато все пак успя да говори, Лилов нагло и самоуверено заяви:  "Ние сме ви командвали и пак ще ви командваме, а вие сте длъжни да се подчинявате".
     Имал е основание за това, тъй като зад тази увереност са стояли вече над 20 милиарда, откраднати безочливо от бюджета на НРБ и, разбира се, подкрепата на Големия задокеански брат. В последствие тези пари се удвоиха и утроиха посредством изсмукване на ресурсите на обществото чрез финансови машинации, изкуствени дефицити, финансови пирамиди и банкови фалити.
     След тази среща се разбра, че „Държавна сигурност“ не е 100 % резерв на БКП. Няколко дни след това това Лилов е заявил в тесен кръг, пред ръководството на Партията, че с тези хора не може да се работи.
     Резултатът е, че службите за сигурност бяха реорганизирани и част от служителите им – уволнени. С това се сложи началото на разрушаване на структурите на държавата. В послушните медии беше предприета кампания за тяхното дискредитиране.
     Чуждите инвестиции в България.
     Зад повечето от по-големи или по-малки чужди инвеститори и концесионери стои сянката на наш български юнак. Независимо от името на фирмата, банката и пр.
     Корумпираните в Европа и по света са не по-малко, отколкото в България.
     Достатъчно е да споменем малко известния факт, че европейските чиновници, идващи по-рано тук да ни поучават, инспектират и пр. и като се върнат да напишат докладите си за нашия “напредък”, си тръгваха с по няколко десятки хиляди долара в джоба – дадени им, за да отразят в докладите си огромните ни успехи по пътя към Европа.
     Вероятно това беше елемент от международната Пи Ар кампания на нашите правителства***. Сега, с напредване на времето и сроковете за присъединяване нещата загрубяха и същите чиновници, или техните колеги, не могат да премълчават скриваните истини. Никой няма да допусне до себе си беден и крадлив съсед.
      Българската олигархия е мафия от съвършено нов тип.****
     Ние, българите, винаги правим нещо уникално. Вероятно в световната история има и други аналози, но нашия пример си заслужава да бъде изследван.
     Италианската мафия се е зародила в късното Средновековие отначало като групи за взаимна защита на селяните от земевладелците; впоследствие с разрастването си е проникнала в ешелоните на властта.
     Българския принос е в това, че централизираната партийно-държавна власт насади отгоре надолу мафиотските методи на управление на държавата и обществото на всички нива и във всички структури на властта и бизнеса.
     Тук не липсва ангажиментът за лична вярност, било на лидера или на аморфното понятие „партията“.
      Редовите членове на тази мафия са започнали тайно да бъдат вербувани и подготвени за ролите, които трябва да изпълняват далеч преди 10 Ноември.
Нека условно да назовем това операция “Поквара”. Някои от редиците на школата на МВР.
     Част от тях вече не са между живите.
     За децата и верните комсомолски секретари е била предвидена по друга роля. Те сега са в структурите на властта.
     При този обществен климат човешкият живот е загубил смисъл. Убиствата и самоубийствата са ежедневие. Рахитична, централизирана държава с несъразмерен и непрекъснато увеличаващ се брой чиновници, работеща за себе си, за апарата, не е в състояние да се справи с проблемите на обществото.
     Младежта, надеждата на България.
     Деструктивната ценностна система, насаждана у нас, възпитава не съзидатели, творци, а консуматори, чиновници, защото при тая корупция, дето я няма, в България единствено в раздутия държавен апарат имат възможността да се реализират.
      Другият изход – бягство от страната или в престъпния свят.
      Липсата на инвестиции, липсата на индустрия и правила на играта не дава възможност на честните образовани млади хора да се реализират тук. Това е съпроводено със системното зомбиране с пошли предавания по медиите и безбройните долнокачествени холивудски екшъни. Много телевизии, включително и финансираната от бюджета, са се превърнали в бинго зали и казина.
      А сега накъде, в какво е надеждата? България не е бедна и никога не е била такава. Тя има своя народ, своята земя и своята история. България е некадърно управлявана и системно грабена.
      Въпреки всичко, към края на седемдесетте години на миналия век българите успяха да построят и изградят една функционираща и произвеждаща социална държава.
      Въпреки безбройните волунтаристки решения и откровената некадърност на управляващите.
       Българите изградихме своята държава с упорития си труд и с лишенията, които търпяхме с мисъл за бъдещето, с надежда за добруването на децата ни.
      Шайка бандити ограби нашия труд, ограби нашите надежди, ограби бъдещето на нашите деца. Доведе до днешното безпътие и деградация на обществото и се надяват, че ще останат безнаказани.
Много страни са минали през подобни кризи, а България – не за пръв път. Ние вярваме, нещо повече, ние сме убедени в уникалните възможности на обществото да се регенерира, да се самообновяла и лекува своите рани.
       Жалко за нашите отиващи си в нищета пенсионери, за тяхната ограбена вяра, жалко за нерадостното детство на децата ни.
      Но! българското общество още не е казало своята дума.
      Вярваме, че то скоро ще разбере кои са неговите грабители и кои са неговите истински приятели и защитници.”
———————————————————–

* -  Н.Гусев

*  -  Автор: ст. н. с. д-р Симеон Войнов – Колектив ГИАП (Граждански Институт за Анализ и Планиране) -  петък, 13 January 2006 г. (Авторът е починал 2009 г.)

**  - „Страната „Х“ след момента „t“ http://iankov.blogspot.com/2007/07/t.html ; „Страната „Х“ в стратегията на КГБ“ http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_22.html ; „Мълчание в страната „Х“ http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_4331.html

*** - „…За всички българи, които превъзходно познават практиката на българските тайни служби, на пръв поглед изглежда доста странно обстоятелството, че Клаус Янсен е единственият европейски функционер, който официално и категорично е заявил, че е бил обект на престъпни строго секретни оперативни мероприятия, целящи неговото личностно компрометиране и оказване на шантажен натиск относно съдържанието на доклада, който предстоял да бъде изготвен и подписан от него.” http://www.epochtimes-bg.com/2007-01/2007-06-11_02.htm

**** - „Само българската мафия си има държава” http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_27.html ; “Червената мафия е само държател на заграбеното народно богатство” http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_4398.html



                                                                       Източник

---

 

"Виждам, че не даваш на детето си да пуши. Защо мразиш децата!?!?"

В предния си постинг публикувах плакат на движението "Окупирай България". То е нашинския римейк на широко рекламираното палатково мероприятие "Окупирай Уолстрийт" - уж находчиво разкодирано от местните разбирачи като предсказание за   края на капитализма. Вярно, че е много левичарско, но ми допадна с внушението, съзвучно на народните пословици - "народ виновен няма" и, "че рибата се вмирисва откъм главата".

В коментарите ми бе подсказано, че кръстосвам два несъвместими сценария в трети, без те взаимно да се изключват и, че всъщност реалният избор е някъде все между лошия асортимент или електорален мат'риал.

Други прозорливо пък ме обвиняваха, че викам високо:  "всички са виновати и до един маскари".

По-находчиви ме обявиха за последния партизанин и в грехът, че подобни на мен дърпат България назад.

Изобилстват в коментарите разни подобни взаимно изключващи се заключения разобличаващи користните ми цели и грешните разбирания. Левите ме критикуват по лявому, десните по дясному, което ако искаме да бъдем честни си е напълно естествено.

И т.н.

Без да обобщавам се питам кога ще започнем да развяваме публично мнението си по един или друг въпрос и да не ги обагряме с емоционалните си пристрастия към партии и личности или конкретна политическа конюктура. Твърдя, че малко повече обективност не би ни навредила или би ни направила по-съмпатични в очите на четящите ни. Не всякога можем да надскочим ръста си, дори и да го искаме, но поне нека бъдем честни със себе си.

Време е поне пишещите по блогове и сeдeнки да стигнат до заключението, че партизанщината и взаимоотношението власт - народ е просто един незатихващ конфликт. При това са две съвсем различни понятия и категории, и азбучна истина, че са антагонисти.

Все пак не сме политолози, нито анализатори, най-малко партийни пропагандатори и най-вече писачи на партизански позиви.

Така де - да бъдем първо хора.

Нормални.

Себе си.

Я изкористихме човещината си, бре хора!

Един прост въпрос

Казачий крест

Харлампия Ермакова, с которого Шолохов писал Григория Мелехова, чекисты расстреляли в 1927 году

В январе 1928 года в журнале «Октябрь» началась публикация первых двух книг «Тихого Дона». А за полгода до этого, 17 июня 1927 года по распоряжению ПП ОГПУ СНК от 15 июня того же года за № 0314147 был приведен в исполнение расстрельный приговор в отношении Ермакова Харлампия Васильевича, с которого Михаил Шолохов писал Григория Мелехова.

То, что вешенской казак, Харлампий Ермаков, кавалер четырех Георгиев, красный командир конницы Буденного и руководитель антисоветских повстанцев Донецкого округа в 1919 году, является прообразом Мелехова, не вызывает никаких сомнений. Об этом говорят многочисленные исследования, да и сами шолоховеды в массе своей сходятся во мнении, что именно яркий прообраз главного героя является стрежнем романа, по значимости не уступающего «Войне и мир» Льва Толстого.

В советское время, особенно в годы сталинизма, Шолохов опровергал какую-либо связь между Мелеховым и Ермаковым, однако с годами, отвечая на вопросы журналистов о романе «Тихий Дон», всё чаще и чаще говорил о Харлампии Ермакове, как о прообразе главного героя. «Ермаков более подходит к моему замыслу, каким должен быть Григорий, - признался Шолохов в 1974 году журналисту Константину Прийме. - Его предки — бабка-турчанка, — четыре Георгиевских креста за храбрость, служба в Красной гвардии, участие в восстании, затем сдача красным в плен и поход на польский фронт, — все это меня очень увлекло в судьбе Ермакова. Труден у него был выбор пути в жизни, очень труден. Ермаков открыл мне многое о боях с немцами, чего из литературы я не знал... Так вот, переживания Григория после убийства им первого австрийца — это шло от рассказов Ермакова».

Роман заканчивается возвращением казака домой. В этой связи логично смотрится конец четвертой книги романа, кажущийся оборванным, несмотря на сильные завершающие аккорды: «Опустившись на колени, целуя розовые холодные ручонки сына, он сдавленным голосом твердил только одно слово: - Сынок... сынок...

…Это было все, что осталось у него в жизни, что пока еще роднило его с землей и со всем этим огромным, сияющим под холодным солнцем миром». Шолохову удалось поставить последнюю точку романа на тревожных интонациях, пророчащих о трагическом и неизбежном конце.

Впрочем, иного и не могло быть. Продолжение «Тихого Дона» писали уже в ОКПУ, причем настолько тщательно, что следственное дело № 45529 Харлампия Ермакова, которое в настоящий момент находится в музее КГБ и ФСБ Ростовской области, состоит из трех томов.

Донское казачество на протяжении нескольких веков выработало особый стиль внутренней демократии и свободолюбия, поэтому ленинскому правительству ждать покорности не приходилось. Особую опасность представляла воинская подготовка казаков. Мальчики с пяти лет шашками рубили осоку, осваивая беспощадный баклановский удар, и к совершеннолетию могли на скаку пополам перерубить противника. При этом они были прекрасными наездниками, метко стреляли, отлично дрались, храбры, но глупо не лезли под пули, придумывая хитрые и внезапные атаки. В этом ключе примечательна оценка Ермакова, данная Семеном Буденным, который, по словам Шолохова, «помнил его по 1-й Конной армии и отзывался о нем как об отличном рубаке, равном по силе удара шашкой Оке Городовикову». Таких бойцов среди донцов было большинство.

Осознавая это, Оргбюро ЦК РКП (б) выпускает циркулярное письмо от 24 января 1919 г., в котором говорится: «учитывая опыт гражданской войны с казачеством, признать единственно правильным самую беспощадную борьбу со всеми верхами казачества путем поголовного их истребления». На Дону начинаются большевистские карательные операции, в ответ на которые вспыхивает казачье восстание, в котором участвует Ермаков.

Это и вменялось следователем Донобсуда Стэклером ему в вину, когда он 21 апреля 1923 года был арестован: «с приходом белых атаман Багаевский за активную борьбу против революционного движения Ермакова произвел в чин сотника, а через некоторое время - есаула. В момент восстания Ермаков лично зарубил 18 пленных матросов». Обвинение составлено на основании показаний 8 свидетелей.

Между тем, в том же уголовном деле имеются документы, демонстрирующих человеколюбие Ермакова. «Я, нижеподписавшийся гр-н села Базки, бывший член партии и бывший красноармеец Кондратьев Василий Васильев, добровольно ушел в Красную армию в 1918 году, а мое семейство оставалось в Базках Вёшенской волости. Во время восстания мое семейство хотели извести или побить, но гр-н Ермаков не допустил». Таких писем, как и ходатайств об освобождении, десятки, а людей, подписавших их - сотни.

Так уж случилось, что Харлампий Ермаков не был убежденным монархистом и понимал необходимость реформ. По его словам, «В январе месяце 1918 года я добровольно вступил в ряды Красной Армии, занимал все время командные должности и в 1919 году был заведующим артиллерийским складом 15 Инзенской дивизии». Своё участие в Верхнедонском восстании он объясняет обстоятельствами пленения белыми, которые принудили его к боевым действиям против Петроградских и Московских полков. Возможно и так, но скорей всего его повстанческая борьба была осмысленной реакцией на террор. «Нет самого малого поселка, где бы ни страдали казаки от большевиков», - писали в то время местные газеты.

14 августа 1919 года Ленин совершает политический маневр и обращается к казакам: «…Рабоче-крестьянское правительство не собирается никого раскулачивать, не идет против казачьего быта, оставляя казакам их станицы и хутора…». Не в силах победить казачество, но владея в совершенстве искусством пропаганды, большевики перевербовывают их на свою сторону. Ермаков «в 1920 году вновь добровольно вступает в Красную Армию, приведя с собой отряд в 250 сабель». Он участвует в боях на Польском и Южном фронтах, а также против банд Махно, Ющенко и Белова. Но, едва вернувшись домой, арестовывается по ст. 58 п. 11 и 18 УК.

Первое заточение Ермакова в Ростовском исправдоме длилось чуть больше двух лет. Летом 1924 года Харлампий Васильевич, 33 лет от роду, был отпущен на поруки, а еще через год его «дело» было прекращено, со странной формулировкой за «нецелесообразностью». В этом была и личная заслуга Ермакова, который грамотно, не хуже профессионального адвоката, построил свою защиту и точно контраргументировал все пункты обвинения.

20 января 1927 года состоялся второй арест Ермакова. Чекистам так и не удалось набрать законодательную базу для судебного преследования, а тем более выбить их Харлампия Васильевича «показаний» на кого-либо. Казак не оклеветал и себя, как того хотели следователи ростовского ОГПУ. К этому времени ЦИК СССР утвердил Постановление Президиума от 26 мая 1927 года о внесудебном порядке рассмотрения дел, на основании которого ОГПУ-шное продолжение «Тихого Дона» закончилось двумя короткими предложениями: «Ермакова - расстрелять. Дело сдать в архив».

---------------------------------
             Източник