Прочетох в един агресивно-атеистичен пост - доста коментиран.
Замислих се по проблема.
Аз съм вярващ човек, без да съм крайно религиозен. Преценявам се като трезвомислещ и знам, че е трудно в традиционно атеистична България да се говори за Вярата в Бог.
Като се има в предвид, че християнството в днешния му вид ни е наложено с огън и меч, и че религиозния клир по нашите земи винаги е бил маша за бъркане в жаравата на светската власт - и това до наши дни - разбираемо е защо тя се възприема доста противоречиво, без въобще да забравяме последиците от наследството на войнстващо атеистичния комун. онанистически режим.
От друга страна връзката с корените на изконната религиозност на древните българи се е изгубила някъде далеч в античността.
Традиционно българите са толерантни към всички религии и народности, и това е исторически свързано с битието и генезиса ни на народ. Било е време, когато дедите ни са имали едновременно
три държави с три различни религии.
Днес повече от всякога ни е необходима Вярата като морален стожер за да прекрачим през безвремието, в което сме се насадили и зациклили.
Не е лошо след Велик ден и преди 24 май - да помислим за ценностите си като хора.
За Вярата.
Не за църквата.
Не за религията.
Въобще хич - за поповете.
.
