Вирусът на властта и короната

   

  · 

      Светът се управлява от популисти, които не могат да се справят със съчетание от кризи. Ориентирът за тяхната политика е медийната полезност или целесъобразност, не слепия за личен интерес, обективно оптимален път за решаването на проблеми в обществена полза.
     Едно е сигурно, емидемията и свързаните кризи ще фалират повече бизнеси и семейства, отколкото жертви ще бъдат дадени. Това, което това правителство не прави именно за мерките против "убийството" на жизнена перспектива за мнозина хора.
      Пример - забраната на Тръмп за влизания от Европа, но не и от Великобритания?! Това само политик може да го измисли, който иска да използва кризата за политически цели. Абсурдна е не само и толкова забраната, колкото изключването на Великобритания по политически причини.
      Второ, обърнете внимание на мнението на експертите за бума на епидемията в Италия, разследване на медицинските работници за нулевия пациент. Първият инфектиран е от 25-26 януари и е от Германия. Причината за бумът тези дни е в дългия "снизходителен" или инкубационен период, в който не са се правили изследвани за наличие на коронавирус на всички заподозрени, не само на тези със симптоми. Наложете тези изводи върху България и ще получите картината.
      Трето, крайните мерки, затварянето на граници, национални карантини са неизбежни. Не защото ще променят нещо, а защото тази криза започна не толкова като епидемия, а като инфодемията. Страхът на хората, който политици и медии, създадоха, изисква терапия и какво могат да измислят освен рестрикции. В първия период изглеждат тотално нелогични - можеш в молове, не можеш в клуб, на концерт?!
      Наложете върху тази картина поведението на премиера, който си мисли че с медийни психотерапии за "гадовете", които са измислили вируса, нещо изобщо прави. Тези включвания по-скоро обслужват егото му, отколкото реалния обществен интерес. По екраните трябва да виждаме повече "знаещи" глави, а не незнаещи, влюбени в себе си, политици.
     Но и тук завършвам днешния си анализ - големият проблем е капацитета на здравната система, включително способността и чрез масов скрийнинг /всички заподозрени и тези които желаят/ да ограничат разпространението. Както Италия показва, идва момент в който медиците са свръхизтощени и не могат да се справят. А това означава, да избират кому да окажат милостта на своята помощ, и кому да откажат - тоест да избират кой да живее и кой не.
     Ето защо съм привърженик на тотални и радикални мерки още днес. Не защото няма да нанесат по-големи поражения, напротив, ще нанесат, а защото ще предпазят здравната ни система от момента на Истината. Всякакви щети, освен загубените хора, са поправими. Въпрос е на политики и решения.
     Тоталната забрана може да е от утре, от вдруги ден, но идеята че можем с този еволюционен подход вършим нещо е самоопровергаваща се.
      За да се оправят нещата, преди това трябва да стане по-лошо.
Като начало приемам мерки. Всеки да прецени дали за затвори временно офиса, да прекрати договорите за наем, ако може да работи от къщи. Проблемът настъпва, когато в къщи е сравнимо като опасност. Въпрос е на конкретна преценка.
      По-сложно е с големите предприятия, но и те трябва да имат план да затворят кепенци.
                                                                    

                                                     Ilian Vassilev

   

 

Р00ссея и нейният газ!

    
                                                               

     "Истинската новина не е "Русия свали газа с 40 на сто", едва ли не като подарък за националния празник и поради вечна дружба както се опитаха да твърдят Б. Борисов, Т. Петкова и почти всички медии, а "Русия беше принудена от Европейския съюз да свали цената на газа с 40 сто'.
      Газпром бе под заплахата да загуби делото за монополно положение на редица европейски газови пазари, между които и България, започнато от Европейската комисия.
     Притисната ловко до стената и под заплахата да плати десетки миларди евро, руската компания бе принудена да сключи споразумение с ЕК, което направи възможно както намаляването цената на газа, така и газовите врзъки на България със съседни страни.
      Истината няма да чуете нито от Борисов, нито от Теменужка Петкова, нито от Румен Радев, нито от Корнелия Нинова. За тях началството си е все така в Москва и на него те все така те се кланят. Европейският съюз не е съвършен във всичко, но е добре, че го има и сме негов член, защото върши работа за България.
      Благодарността ни днес е към Европейския съюз, към Европейската комисия и към комисаря по конкуренцията в предишната комисия Маргарете Вестагер от Дания. Thank you, Europe, thank you Ms. Vestager!

     Орден Стара планина Първа степен за г-жа Вестагер, веднага!"

                                                      Stefan Tafrov

Владимир Пантин за Русия през 2025 г .: "Окончателният крах на империята"

     Общата схема на еволюционното развитие на Русия по пътя на окончателната модернизация (тоест еволюционната структура на сегашната й фаза на пробив) може да бъде представена много накратко, като се използват четири 36-годишни цикъла, чиито граници са следните ключови дати (повратна точка).

 • 1881 г.  Навлизането във фазата на модернизационния „скок“ се дължи както на външнополитическите провали на Балканската война, така и на сериозното обществено разочарование от резултатите от „големите реформи“ от 1860-те години. Повратният момент в руската история, който бележи влизането на страната по нов път, е бруталното и ирационално, от гледна точка на здравата логика, убийството на цар-освободител Александър II на 1 (13) март 1881 г., което е погребано като опит за политически реформи, предназначени да ограничат автокрацията и да дадат на обществеността възможността за участие в законотворчеството, както и надеждата за формирането на руския капитализъм „отдолу“, за интензивното развитие на дребнобуржоазния сектор в руската икономика и в руското общество.

• 1917 г. Първият основен резултат и значителен политически резултат от напредването по пътя на заемане и изучаване на капитализма от Запада според методологията, дефинирана от автократичната държава. Русия участва във безсмислена и открито разрушителна световна война за нея във всички отношения; над руската икономика и страната като цяло, Дамокловият меч гигантски и бързо нарастващ държавен дълг по отношение на западните страни; Руското общество е напълно отчуждено от властта, няма ефективни институции за формиране на политическа хармония и компромиси и е лишено от подходяща политическа практика, което го прави обречено в кризисна ситуация на властта на радикали и политически авантюристи. Повратният момент, който бележи началото на радикален политически обрат в руската история, е белязан от две фатални дати:

• 1953 г. Край на периода „буря и натиск”. Страна, преминала най-тежкото изпитание на „истинския социализъм“, варварно унищожавайки собственото си селячество (чрез колективизация като съзнателно провеждана властна политика), изградена върху костите на затворници от сталински концлагери, мощна военна индустрия, която с нечувана и необоснована цена побеждава нацистка Германия и поставя основите ядрен паритет с нов световен лидер - САЩ и дори успя да го надмине в областта на създаването на термоядрени оръжия - тази страна си позволи да , Промяна в стратегията. Принудена да излезе от пътя на пряката конфронтация със Запада, Русия (СССР) влезе в продължителен период на тежка и изтощителна конкурентна конфронтация с нея (преди всичко в лицето на лидера на центъра на САЩ).

      Повратният момент, който бележи началото на прехода към тази нова стратегия, която по-късно стана известна като „мирно съвместно съществуване на системи“, е посочена и с две ключови дати: 5 март 1953 г. (смъртта или сложно убийство - на „великия лидер“ и генералния секретар Сталин, освободен в свободен политически полет „Черното стадо“ на сталинистките сатрапи) и 13 септември 1953 г. (Хрушчов става първи секретар на ЦК, получавайки възможност да върне в ръцете на централния партиен апарат пълната власт в страната и по този начин постепенно, но с безмилостна последователност да премахнат своите политически конкуренти от лостовете на реалната власт). Между тези дати могат да се отбележат и две много значими събития: арестът на Берия (26 юни 1953 г.), който дотогава беше най-мощната фигура във властовата структура, възникнала след смъртта на Сталин, т.е.
     Стратегическият завой на Русия (СССР), определен през 1953 г., доведе до бързото разпадане на предишните разрушителни революционни амбиции на нейното политическо ръководство (окончателно израстващи в нелепи заплахи за „изпреварване и изпреварване на Америка“ и „погребване“ на капиталистите, както и не по-малко нелепи обещания за изграждане на комунизъм до 1980 г.). Бившият безцеремонен тормоз сега все по-често се оказва в отбранителна позиция, изпитвайки остър натиск от обединените сили на водещите страни на световния процес на модернизация. Нещо повече, толкова повече СССР трябваше да преодолее негативните последици от предишното си неорганично развитие на периода „буря и натиск“,

• 1989 г. Влизането на Русия (СССР) във фазата на имперската разкъсване, когато следващият кръг на подновяване на нейната имперска власт и отстояване на имперските им амбиции в конфронтация със световния лидер на центъра (олицетворен по това време от президента на САЩ Рейгън с неговата политика на „кръстоносен поход срещу СССР - Империя на злото ”, както и стратегията на„ Междузвездни войни ”) СССР беше принуден да проведе в условия на дълбока международна изолация и катастрофален недостиг на ресурси. Изглежда, че всички възможни нещастия паднаха върху страната. Неуспешна и във всеки смисъл разрушителна за страната афганистанска авантюра, раздора на вътрешнополитическите механизми на политическо управление и икономическата мотивация на продуцента, криза на доверие в властите и пълна идеологическа безпомощност на партийното ръководство.

      Към 1989 г. събуденият елемент на социално недоволство от комунистическото правителство започва да излиза от всякакъв контрол на традиционните политически институции на социализма, както в рамките на СССР, така и извън него - в страните от „социалистическия лагер“. Преходът към фундаментално нова политическа ситуация в страната и в света в този случай отново може да бъде посочен с две ключови дати: 26 март 1989 г. (първите сравнително свободни избори в СССР за делегати на Конгреса на народните депутати на СССР, които направиха възможно формирането на реформаторско мнозинство на конгреса и даде допълнително, т.е. в много отношения решаващ импулс към политическите реформи в страната, които две години по-късно доведоха до премахването на властта на КПСС, разпадането на СССР и формирането на демократичен политически режим в Руската федерация) Събития от октомври - ноември 1989 г. в Източна Европа (свалянето на комунистическата власт и демократичните трансформации в социалистическите страни от Източна Европа - Полша, Унгария, Източна Германия, България, Чехословакия). „Социалистическият лагер“ необратимо се срива, социализмът губи в очите на съветския (и постсъветския) политически елит предимствата на ефективно средство и формиращия принцип за решаване на стратегическите проблеми на развитието на Русия.

      Страната предприема нов неизследван начин за съчетаване на номенклатурно-държавните принципи на администриране на властта с пазарно-капиталистическите принципи на управление. В пространствата на Евразия, където всички наченки на отношенията между частната собственост и свободното предприемачество, корени преди това тук, бяха изгорени от най-жестокия терор, държавата сега със същия болшевишки натиск интензивно изкоренява основите на бившата непазарна социална солидарност, безмилостно унищожава бивши социални институции и социокултурни архетипи. И за да го замести - той образува механизми на всеобхватна комерсиализация, индивидуализация и монетизация на всички формирани преди това социални отношения, проповядвайки свободния пазар и частната собственост, който се прилага във всички ключови области на социалното възпроизвеждане, в ситуация

• 2025 г. Окончателният крах на империята и парадигмата на имперското развитие в Русия. Триумфът на историческата тенденция, неумолимо диктуваща на страната необходимостта от влизане в общността на модернизираните държави (или чрез пълен срив на държавата и преход за неопределено време към режима на „външно управление“, или чрез цивилизовано разкъсване на модерното минало на страната до една или друга степен; конкретно решение този проблем зависи от нашата настояща и утрешна политическа благоразумие). Точната дата на финалния акорд на фазата на „шута“, разбира се, е скрита в мъглата на бъдещето, но изглежда, че историческият модел, който е в сила досега, изглежда доста впечатляващ и позволява на читателя сам да направи съответните заключения.

          Четвъртият 36-годишен цикъл (1989–2025 г.)

      Период 1989–2000 г.

(1). В страна с липса на пазарна икономика и гражданско общество, с неделимостта на властта и имуществото, вкоренени в цялата жизнена система, при липсата на частни правни институции и държава, която напълно е загубила идеята за задълженията си към законосъобразен гражданин, в тази страна с благословията на 19-ата партийна конференция (юли 1988 г.) стартира процесът на формиране на институти на парламентарната демокрация. Така правителството подписа невъзможността да осигури минимално необходимите предпоставки за пазарна реформа на икономиката. По характерния си начин на пълна социална безотговорност тя насажда с една ръка уменията на институционалната демокрация в обществото, а с другата - проектите за икономическа модернизация на социалистическата система. С други думи, тя предпочиташе „да играе с огън“, вероятно вярвайки че това са само „игри в размирни води“, които ще й позволят в крайна сметка да хване в света на западния просперитет. Но държавно-политическият крах от 1991 г. в много отношения надхвърли най-смелите очаквания и прогнози.

      Разпадането на СССР (декември 1991 г.) не беше краят, а само началото на драматичния процес на развитие от руското общество на политическото пространство, образувано върху руините на империята на националната държава. Сложността на тази наистина историческа задача под ефемерния характер на ресурсите на социалната интеграция и постсъветската интеграция на идентичността и острата криза на идентичността (породена от разлагането на повечето от съветските социално значими модели на идентификация) все още не е напълно разбрана не само от масовото съзнание, но и от руската политическа класа и експертната общност, която го обслужва , Оттук и удивителната стабилност на многобройните илюзии и един вид отклонение от политическата визия,

      Търсенето на нова стратегия за национално-цивилизационно развитие и в същото време съответните модели на идентификация се извършва от руския политически елит в изключително неудобно положение, сякаш на кръстовището на глобализиращ се свят и затънало в състояние на преход (непълна модернизация) на Русия. Нещо повече, както политическите, така и социокултурните процеси в руското общество, в много отношения, все още се развиват извън фаза с процесите, характеризиращи авангард на съвременния свят. Освен това има много сериозни причини да се смята, че „антикомунистическият преврат“ от 1991 г. и последвалият крах на СССР при модернизацията на Русия еволюционно не са равностойни на разпадането на империята на Наполеон III във Франция през 1870 г. или разпадането на „Третия райх“ в Германия през 1945 г. град,

      Русия, такава фундаментална промяна в стратегията на модернизацията в най-добрия случай, тепърва предстои и дотогава е предопределено да остане в ситуация на системна нестабилност, преживяваща вътрешни борби и конфликт на политически намерения за догонваща модернизация и имперско възстановяване - взаимно детерминирани и стратегически еднакво безнадеждни. Дълбочината на социалното унищожение, което сполетя руското общество през годините на съветско-комунистическия непазарен експеримент, все още не е напълно изяснено. Наред с архаичното, тогава бяха унищожени зародишите на самоидентичност на отделен автономен от държавата и в същото време идеи за върховенството на закона (върховенство на закона) и частната собственост и на полето, изчистено по този начин, се образува напълно специално поле. по свой начин уникалната ценностна система на съветската личност (разчитаща изцяло на държавата като източник на материалното си съществуване и в същото време изцяло се стреми да се освободи от държавата в социално-политическия аспект, „живейте добре, но не по посока“). Опит за изкореняване на институциите и практиките на съвременната демокрация и пазара в Русия на тази основа доведе до повече от десетилетие по-късно до много противоречиви и нееднозначни (и до известна степен безпрецедентни) резултати и още по-несигурна перспектива.

      До средата на 90-те години. след завършването на първия етап на „шокова терапия” и ваучерна приватизация, вместо да се разделят властта от собствеността, започва да се оформя нов преходен, своеобразен „push-pull” модел на отчуждаване и натрупване на имуществени и енергийни ресурси, в който малцина, „упълномощени от властите”, получават допълнителни печалби и контрол върху ключови икономически ресурси на обществото (ограничаване или пряко намаляване на жизнения стандарт и политическото участие на огромното мнозинство от населението) и правителството контролира тези obstvennikov и правоприемници част от техния късмет, формиращи тези фондове механизми за политически и идеологически контрол върху изборния процес (най-вече чрез "джоба" на политическите партии и на контролираните медии ресурси). Подобен модел насочени към стабилизиране и запазване, възникнали през 1993-1996 г. "Олигархичният" политически режим блокира фундаментално процесите на регистрация на средните слоеве на обществото като ключов обект на либерално-демократичния модел на политическо и икономическо развитие.

      Комерсиализация на 90-те години извършиха последователно и безсрамно отчуждаване на повечето основни социални и професионални групи, лишавайки ги от възможността въз основа на професионална дейност да поддържат собственото си съществуване. Практиката на „борба без правила“, станала твърдо установена в условията на явна неефективност на работата на новите демократични правни институции, последователно разрушаваше вече почти ефимерните основи на социалната консолидация и самосъхранението. До края на 90-те години. в руското общество възникна ясно искане за нареждане и дисциплиниране на новите елити, укрепване на руската държавност и определена корекция на преобладаващата стратегия за либерално развитие, въвеждане на различни интервенционистки импулси от държавата. Тези обществени настроения успешно съвпаднаха с стремежа за собствено политическо възраждане и за власт, узряла в недрата на СССР, рухнаха оцелели номенклатурни структури. С отслабващ глас патриархът на руската демокрация Б.Н. Елцин предостави на страната (в нощта на 31 декември 1999 г. до 1 януари 2000 г.) нов лидер, който отговаря на всички изисквания на идващата ера.

     Период 2000 (1) —2013

     След март 2000 г. степента на политическия живот в страната значително намаля. Политическите иновации преминаха в категорията на монополните прерогативи на новопостроената „изпълнителна вертикала“. Опозицията, лишена от ефективни лостове за влияние както върху процеса на вземане на политически решения, така и върху формирането на масови политически нагласи, окончателно загуби своя „непримирим“ компонент, стана „системна“ (или по-скоро „ръчна“). В същото време изпълнителната власт, която блестящо се реализира през 1999-2000г. собствен избирателен проект и претендирайки, че е лидер в политическия живот на страната днес, придоби перспективата да изгради пряко отношения с обществото, заобикаляйки всички видове институционални посредници. Като цяло има фундаментално опростяване на редица най-важни механизми на политическото развитие, намаляване на потенциала на възникващите демократични институции.

     В същото време изключително благоприятната външноикономическа ситуация осигури на Русия забележим икономически растеж и определени ресурси за възраждане на позицията на държавата (и най-вече на новата висша държавна бюрокрация) както в икономиката, така и в политическия живот. От началото на втория президентски мандат В.В. Политическата офанзива на Путин започна не само в посока на икономиката (и определена дисциплина на олигархията), но и в посока на комерсиализация и монетизация на ключови системи за социално възпроизвеждане (здравеопазване, образование, наука, пенсионно осигуряване, жилищно-комунални услуги), т.е. пазарно „ограничаване“ на населението, въвеждането му в състояние на пълен контрол и готовност за нови дела на самоотричане за доброто на държавата.

     Настоящите тенденции в обществените настроения и очаквания показват, че една нова стабилна държава, която може да се развие след унищожаването на сегашната, ще бъде значително по-малко демократична и либерална. Както знаете, в класическия случай демокрацията, върховенството на закона, конституцията и елементите на гражданското общество възникват, когато влиятелните бизнес и социални участници разбират необходимостта от политическо ограничаване и ограничаване на суверена на властта. Руската ни традиция е различна и ограничението на автократичната власт на суверена в Русия винаги е било перспективата за формиране на конспирация в сянка в непосредствена среда на „суверена“. Руските либерални реформатори от 90-те години в това отношение те се оказаха по-скоро традиционалисти.

     Те използваха държавната власт с цел преразпределяне и приватизация на държавна (по това време - всеобхватна) собственост в интерес на нововъзникващата нова „партия на власт“. В най-кратки срокове бяха формирани стабилни и влиятелни групи по интереси, заинтересовани да институционализират този механизъм на „държавна приватизация“ и съответната трансформация на спонтанно формирани през 1989-1993 г. демократични практики. Възникна въпросът за „управляваната демокрация“ и за формирането на подходящи инструменти и технологии, а по-късно за процедурния и институционален дизайн на нуждите на правителството за надеждно и ефективно управление на политическите настроения и избирателните предпочитания на обществото.

     Резултатът от последните двадесет години на обществено-политическо развитие на Русия се превърна в парадоксална ситуация: както руското правителство, така и руското общество последователно и необратимо губят ресурсите и уменията, необходими за осъществяване на политика на насилствено, коварно господство, но тези загуби не се компенсират чрез придобиване на качествата на алтернативно, модерно политическо поведение, т.е. включващи способността за разрешаване на възникващите социални противоречия и конфликти чрез компромиси и формализирани процедури за правене конфликтни страни по взаимно обвързващи задължения. С този багаж от почти неразрешими проблеми Русия навлиза в бъдещето, което - по всички горепосочени причини - обещава все още достатъчно дълго движение в предишната логика на развитие, т.е.

     Периодът 2013-2025

     Днес този период все още е скрит в мъгливия мрак на времето. Определено обаче можем да кажем за два основни етапа, които го ограничават. И първата (2013), и особено втората (2025), показват предстоящия фундаментален обрат в руската политика. В първия случай това ще бъде свързано с радикална дестабилизация на режима, възникнал в постсъветския период. Русия ще навлезе в период на сериозни външнополитически усложнения и конфликти, реалната заплаха ще надвисна над нейната териториална цялост и вътрешнополитически консенсус в обществото. Това най-вероятно ще изисква радикална ревизия на вътрешната и външната политика на държавата, както и на принципите на нейното функциониране. Във втория случай ще говорим за много повече.

      Русия е на път да завърши поредица от различни мащабни цикли от историческата си еволюция. И решаващият тест за неговата готовност за ново качество на историческото развитие, увенчавайки тези исторически цикли, като пълноправен и общопризнат и желан член на световната общност на съвременните и демократични държави. Или Русия ще успее да се справи с това, може би най-трудното изпитание в своята история, или ще се разпръсне като мираж, без да намери място в общността на съвременните нации от утрешния глобализиран свят.

      Въпреки това, за да не завършим тази тема с толкова драматична и в същото време абстрактна бележка, нека отново да разгледаме историческите цикли, преминали по-горе, и да се опитаме да открием да откраднем определено творческо послание в тях, което ни позволява да се опитаме да разберем задачите и ограниченията на развитието на бъдещето въз основа на инварианти от миналото развитие. Анализирайки последните три исторически пробива в Русия, ние идентифицирахме следната последователност от исторически етапи.

     Московски: 1353 - 1389 - 1425 - 1462 (1) - 1497;
     Петровско-Екатеринински или Императорски: 1653 - 1689 - 1725 - 1762 (1) - 1797;
     Последният: 1881 - 1917 - 1953 - 1989 (91) - 2025 г.

     От четирите 36-годишни компонента, всеки 144-годишен удар от цикли, първият (1353-1389, 1653-1689 и 1881-1917) всеки път представлява цикъл на започване и търсене на стратегия за обновяване на държавата, адекватна на външните предизвикателства. Това търсене винаги е причинено от разочарование от възможностите на недържавните инициативи в тази актуализация. Държавата винаги се използва като своеобразен „архимедов лост“ за самопреобразуване на Русия. Ролята на този цикъл за последващо развитие е, че през този период се формира системна основа за бъдеща трансформация, обучава се необходимия персонал и нов политически елит. 
     Вторият цикъл (1389-1425, 1689-1725 и 1917-1953) е цикълът на изпълнение на подготвения проект за модернизация. През този период се преобразува цялата съществуваща икономическа и обществено-политическа система на страната. Предишните доминиращи режими се премахват, почвата се "изчиства" за нов начин на живот. Но в същото време се разкриват фундаментални несъвършенства на новата система и основни ограничения, които застрашават жизнеспособността на проекта като цяло.

     Третият цикъл (1425-1462 (1), 1725-1762 (1) и 1953-1989 (91) е цикъл на системна „релаксация“. Държавата вече не е в състояние да се справи с пълния спектър от социални проблеми, свързани с изпълнението на проекта. Ключовият фактор на еволюцията е частният интерес на бюрокрацията и класа на услугите (номенклатура), по-рано строго дисциплинирани и послушно изпълняващи волята на суверена. Бившият монопол на върховната власт върху политиката се ерозира. Освен това се осъществява своеобразна институционализация на политическия конфликт между отделни групи обществено-политически елити (по време на „крайния прилив” тази роля на посредник между противоречиви регионално-индустриални партийно-икономически кликове се изпълняваше от апарата на Централния комитет и други специализирани номенклатурни институции).

      Задачите от четвъртия, последен цикъл на ритници (1462 (1) -1497 г. , 1762 (1) -1797 г. . и 1989 (91) -2025 г.) всеки път, въз основа на състоянието на неограничена свобода на държавния клас и сериозно отслабване на държавната власт, връщане на страната и нейния елит в подчинение. Но това трябва да се направи не толкова чрез пряко насилие, както например Петър I и Сталин, а с помощта на един вид пакт, който предоставя на елита „свободи“ по въпросите на икономическото му устройство и гарантира просперитета и реда в страната, в същото време тя връща на властите монопол върху приемането и прилагането на всички важни, стратегически политически решения. По този начин потенциалът на държавата е концентриран върху решаването на предимно външнополитически проблеми,

     Първи цикъл 1881-1893 1893-1905 1905-1917
     Втори цикъл 1917-1929 1929-1941 1941-1953
     Трети цикъл 1953-1964 (5) 1964 (5) -1977 1977-1989
     Четвърти цикъл 1989-2000 (1) 2000 (1) ) -2013 2013-2025

     Всеки цикъл се разгражда, от своя страна, на три 12-годишни етапа, същността на които, за простота и яснота на представянето, се илюстрира с примера само на последния, последен извор на руското развитие. Първият 12-годишен етап от всички цикли е етапът на структурните трансформации в политиката, икономиката, обществото, който подготвя и формира предпоставките за последващи реформи (предимно в областта на икономиката), които позволяват на Русия, поне чрез имитация, да отговори на изискванията на световното развитие и по този начин да участва в световния процес като негов предмет. По отношение на Запада на този етап доминира логиката на „отдих“ и един вид „флирт“, за да се получи достъп до изключителни технологични ресурси (в областта на финансите, военните дела, политическите или информационните технологии и т.н.),

      Вторият 12-годишен етап е квинтесенцията на икономическите трансформации на целия цикъл. Тук се осъществява най-последователното изпълнение на основната му цел и се наблюдават най-очевидните успехи в тази област. Отношението към Запада на този етап се характеризира с „логиката на паритета“, логиката на равни.

      Особеността на третия 12-годишен етап е, че именно тук първоначално се разкриват очевидни външни и вътрешнополитически последици от прилагането на основната стратегия на целия цикъл, които сега действат като нейни обективни ограничения. Характеризира се с комбинация от инерциално движение в предварително зададена посока с различни видове „скитане“ и „прозяване“ в най-неочаквани посоки. Това често поражда явленията на политическа и икономическа стагнация, „умора“ на елитите и обществото. В същото време, точно на този етап, логиката на "асиметричен отговор" често се формира по отношение на Запада. Всъщност търсенето на такава възможност е същността на външната политика на Русия на този етап. Иронията на историята се проявява тук във факта, че винаги, когато руските власти смятат, че е на път да покаже на Запада "майката на Кускин",

      В същото време всеки 12-годишен етап от 36-годишния цикъл от своя страна може да бъде разделен на три четиригодишни периода, разделени от съответните повратна точка (точки на промяна в руската политика и икономика). Така в рамките на настоящия 36-годишен цикъл могат да бъдат идентифицирани следните повече или по-малко изразени преходни точки: 1989-1993-1997 (1998) -2001. Стойностите от 1989 и 2001 г. за руското развитие гореописаното вече беше обсъдено; що се отнася до 1993 г. (указ на Елцин за прекратяването на Конгреса на народните депутати и Върховния съвет, драматичните събития от октомври 1993 г., приемането на новата Конституция на Руската федерация и първите избори в Държавната дума) и 1998 г. (по подразбиране през август 1998 г., правителството и политическа криза), тогава няма смисъл да се разпространява тяхното значение. Въз основа на това може да се предположи, че 2005, 2009, 2013, 2017, 2021 и 2025 година. (точността на запознанствата е плюс или минус 1 година), най-вероятно, също ще се превърне в редовни точки на повече или по-малко важни промени в руската политика и икономика. Очевидно това позволява до известна степен да прогнозира точките на бъдещите промени в руското развитие.

__________________________________________________________________________________________


Владимир Игоревич Пантин (роден 1954 г.) е руски политолог. Кандидат на химическите науки (1980), Кандидат на политическите науки (1995), доктор на философията (1998). Носител на златния медал N.D. Кондратьев 2012 „за изключителния си принос в развитието на социалните науки“. От 2009 г. - главен изследовател, ръководител на катедрата за вътрешнополитически процеси, Център за сравнителни социални, икономически и социални и политически изследвания, IMEMO RAS, член на Научния съвет на Института. От 2010 г. е главен научен сътрудник в катедрата за анализ на социално-политическите процеси в Института по социология на Руската академия на науките.

Похвално слово за българското слово

     Простете ми.
     Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.
     Но кой съм аз за да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед?
     Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.
     Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път е, и толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!
     Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомство на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково.      Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.
     А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряваното и затова все по-отзивчиво съзнание.
      И българският говор се зачева като пред-говор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.
     Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българския род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във сторен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.
     А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.
     А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същи дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.
     Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласа езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмислието и без-смислието. И Философският трактат на Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.
      И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки „мета” значи и „отвъд”, очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяваме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.
     Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме: какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна същественост.
      И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено пoзнание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.
      Меракът по това пoзнание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.

     И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърните мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философски означения и определения – какво е например същност и какво естество. Мислил е езикът ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а че просто е.
     Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понякога слуша чудеса. Например безобразният, безизразният звук „ЪТ”, орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежен Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градът. Ът, ът, ът, ът, ът. Не е ли този громолек ек от конски копита, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни.
      В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни:
            С враг врагувам – мяра
            според мяра
            С благ благувам – вяра
            според вяра.
      Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнал от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществявана сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписвана от какъвто и да било логичен канон:
           Леле моя сабя халосия!
           Море люта одринска ракия!
      Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовъзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се съдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.
      С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавателната ценност на познание и познание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги.”
      А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллотрион фос – загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо.”
      Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.
      И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково месторождение. А где е то? – тревожно пита Яворов и покъртително отговаря:
            Къде си ти, родино моя?
            Във този хълм и онзи дол,
            които днес един, друг утре ще насели?
            Не, ти си в мен родино моя.
            И радостта е скръб.

      Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание :

     Проклет да е онзи, който полива пустинята.


                               ПЕТЪР УВАЛИЕВ
_______________________________________________________________________________________________________

Слово, произнесено на тържественото събрание в аулата на СУ „Св. Климент Охридски” – 24 май 1995 година



.

Преди 75 години БКП започва "помакедончването" на българите в Пиринско

     През август 1946 година в Москва се провежда обща българо-югославска среща, на която Сталин се разпорежда българските комунистически власти много по-интензивно да развиват „македонско съзнание” сред българите в Пиринския край. На Августовския пленум на ЦК на БКП от 1946 г. е взето решение за започване на действия в Пиринска Македония, с които да бъде променено самосъзнанието на българите и да им бъде наложена принадлежност към "македонската нация".

     Предисторията на този процес започва малко повече от едно десетилетие преди това.

     За първи път признаването на съществуването на отделен македонски народ и македонски език е прието със секретна резолюция на Комунистическия интернационал през януари 1934 г. по т. нар. македонски въпрос.

     Резолюцията по македонския въпрос и по ВМРО (обединена) на Балканскиясекретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал и до днес се сочи като един от най-важните документи за създаването на македонската нация.

     Истината е, че Резолюцията създава затруднения, и то в тесния кръг на ръководството на БКП и зависимите от нея ВМРО (обединена), Акционния македонски комитет за защита на емиграцията, Македонския литературен кръжок, Македонския народен съюз в Америка и др.

Тя става и повод за разработването на македонски език, литература и история. Малко известен факт е отделянето на „съветско” Петричко в самостоятелна държава, след като се правят декларации, че то е колония на България.

      Новата политическа линия, зададена от Кремъл, е наложена в БКП и Югославската комунистическа пария (ЮКП), които започват да изпълняват московския план за формиране на друго национално съзнание сред българите в Македония.

За изработването на резолюцията по македонския въпрос най-голяма роля има преди всичко ръководителят на ВМРО (обединена) Димитър Влахов, известен български дипломат, висш чиновник и политически опортюнист.

      След като ВМРО (обединена) изживява сериозна криза, която ще доведе доразпадането й, Д. Влахов и Владимир Поптомов напускат Париж през лятото на 1933 г. и заминават за Москва, докато останалите ръководители на организацията, некомунистите, се оттеглят от по-нататъшна дейност.

      Във ВМРО(об) остават само български комунисти. На практика тя става неразделна част от Коминтерна, БКП и Балканската комунистическа федерация, ръководена от Г. Димитров.

Влахов и Поптомов са инициатори на редици действия на Коминтерна след многобройните си писмени изложения, с които настояват ВМРО (об) да бъде реанимирана и да продължи съществуването си, като официално да се признае и съществуването на македонска нация.

Тази възможност се открива след ХІІІ пленум на ИККИ, когато Балканският лендерсекретариат е възглавен от чешкия комунист Бохумил Шмерал, който няма и най-малка представа от македонския въпрос. Той свиква на заседание по македонския въпрос намиращите се в Москва балкански комунисти.

     На него не присъстват нито Г. Димитров, който след Лайпцигския процес е в затвора „Моабит”, нито Васил Коларов, Антон Иванов, Станке Димитров Вълко Червенков.

Така се стига до Резолюцията по македонския въпрос, утвърдена на 11 януари 1934 г. През февруари 1934 г. резолюцията е разпространена в отделите на Коминтерна и оттам е връчена на ВМРО (об) за изпълнение. 

     След тази резолюция вече не се поставя въпроса за балканска федерация, а само за правото на „македонския народ” на самоопределение и отделяне му от държавите поробителки (Сърбия, Гърция и България) в независима република на „македонските” трудещи се.

Само два месеца след приемането на Резолюцията Георги Димитров изпраща писмо до ЦК на Македонския народен съюз в Америка.

     В запазената чернова на това писмо Г. Димитров пише:

„Като син на македонско семейство, прокудено след Илинденското въстание, аз се чувствувам неразривно свързан с борбата на българс...”. Последната недописана дума е задраскана и е написано „македонския народ”.

      в. ГЛАСОВЕ публикува резолюцията на Коминтерна с незначителни съкращения.

               Резолюция на КМ по македонския въпрос и ВМРО (об)

      

                                                                                                                  Москва, 11 януари 1934 г.
                                                                                                                                    СЕКРЕТНО

      I. В условията на изостряне на международните и класовите противоречия,  на  непосредствена опасност от нови войни и на назряване на революционна криза македонското нац. рев. движение, възглавявано от ВМРО (об.), играе роля на важен революционен фактор и съюзник на работническата класа, селячеството и всички потиснати националности в борбата за събаряне господството на буржоазията и помешчиците в трите поробващи Македония държави (България, Югославия и Гърция).

      Господстващите нации на трите разделили Македония империалистически държави обосновават националния гнет чрез отричане на националните особености на македонския народ чрез отричане съществуването на македонска нация.

      Българският шовинизъм, използвайки близостта на македонския език с българския, ги обявява за българи и с това оправдава окупационния режим в Петрички окръг на Македония и грабителската си политика по отношение на цяла Македония.

      Водейки борба против разделянето и поробването на македонския народ, против всички видове национално, културно, социално и икономическо угнетяване, ВМРО (об.) е длъжна да разобличава истинския смисъл на всички софизми, отричащи на македонците характера на нация, и да не допуска тяхното проникване в собствената й среда.

       Борбата за обединена независима македонска република на трудещите се е дело не само на македонските трудещи се маси, но и на борещите се под ръководството на компартиите работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция. 

       Компартиите са длъжни да отделят за работа във ВМРО (об.) необходимото количество партийци македонци.

      В тази борба централен лозунг на ВМРО (об.) трябва да бъде лозунгът за правото на нацията на самоопределение до отделяне и завоюване на независима обединена македонска република на трудещите се. 

       ВМРО (об.) е длъжна да внедри в съзнание на масите на трудещите се македонци, че единствени техни съюзници в борбата за освобождение са работническата класа, селячеството и другите угнетени от общия враг националности, че само съвместната постоянна борба с тях ще обезпечи националното освобождение и обединение на Македония.


_________________________________________________________________________