Р00ссея и нейният газ!

    
                                                               

     "Истинската новина не е "Русия свали газа с 40 на сто", едва ли не като подарък за националния празник и поради вечна дружба както се опитаха да твърдят Б. Борисов, Т. Петкова и почти всички медии, а "Русия беше принудена от Европейския съюз да свали цената на газа с 40 сто'.
      Газпром бе под заплахата да загуби делото за монополно положение на редица европейски газови пазари, между които и България, започнато от Европейската комисия.
     Притисната ловко до стената и под заплахата да плати десетки миларди евро, руската компания бе принудена да сключи споразумение с ЕК, което направи възможно както намаляването цената на газа, така и газовите врзъки на България със съседни страни.
      Истината няма да чуете нито от Борисов, нито от Теменужка Петкова, нито от Румен Радев, нито от Корнелия Нинова. За тях началството си е все така в Москва и на него те все така те се кланят. Европейският съюз не е съвършен във всичко, но е добре, че го има и сме негов член, защото върши работа за България.
      Благодарността ни днес е към Европейския съюз, към Европейската комисия и към комисаря по конкуренцията в предишната комисия Маргарете Вестагер от Дания. Thank you, Europe, thank you Ms. Vestager!

     Орден Стара планина Първа степен за г-жа Вестагер, веднага!"

                                                      Stefan Tafrov

Владимир Пантин за Русия през 2025 г .: "Окончателният крах на империята"

     Общата схема на еволюционното развитие на Русия по пътя на окончателната модернизация (тоест еволюционната структура на сегашната й фаза на пробив) може да бъде представена много накратко, като се използват четири 36-годишни цикъла, чиито граници са следните ключови дати (повратна точка).

 • 1881 г.  Навлизането във фазата на модернизационния „скок“ се дължи както на външнополитическите провали на Балканската война, така и на сериозното обществено разочарование от резултатите от „големите реформи“ от 1860-те години. Повратният момент в руската история, който бележи влизането на страната по нов път, е бруталното и ирационално, от гледна точка на здравата логика, убийството на цар-освободител Александър II на 1 (13) март 1881 г., което е погребано като опит за политически реформи, предназначени да ограничат автокрацията и да дадат на обществеността възможността за участие в законотворчеството, както и надеждата за формирането на руския капитализъм „отдолу“, за интензивното развитие на дребнобуржоазния сектор в руската икономика и в руското общество.

• 1917 г. Първият основен резултат и значителен политически резултат от напредването по пътя на заемане и изучаване на капитализма от Запада според методологията, дефинирана от автократичната държава. Русия участва във безсмислена и открито разрушителна световна война за нея във всички отношения; над руската икономика и страната като цяло, Дамокловият меч гигантски и бързо нарастващ държавен дълг по отношение на западните страни; Руското общество е напълно отчуждено от властта, няма ефективни институции за формиране на политическа хармония и компромиси и е лишено от подходяща политическа практика, което го прави обречено в кризисна ситуация на властта на радикали и политически авантюристи. Повратният момент, който бележи началото на радикален политически обрат в руската история, е белязан от две фатални дати:

• 1953 г. Край на периода „буря и натиск”. Страна, преминала най-тежкото изпитание на „истинския социализъм“, варварно унищожавайки собственото си селячество (чрез колективизация като съзнателно провеждана властна политика), изградена върху костите на затворници от сталински концлагери, мощна военна индустрия, която с нечувана и необоснована цена побеждава нацистка Германия и поставя основите ядрен паритет с нов световен лидер - САЩ и дори успя да го надмине в областта на създаването на термоядрени оръжия - тази страна си позволи да , Промяна в стратегията. Принудена да излезе от пътя на пряката конфронтация със Запада, Русия (СССР) влезе в продължителен период на тежка и изтощителна конкурентна конфронтация с нея (преди всичко в лицето на лидера на центъра на САЩ).

      Повратният момент, който бележи началото на прехода към тази нова стратегия, която по-късно стана известна като „мирно съвместно съществуване на системи“, е посочена и с две ключови дати: 5 март 1953 г. (смъртта или сложно убийство - на „великия лидер“ и генералния секретар Сталин, освободен в свободен политически полет „Черното стадо“ на сталинистките сатрапи) и 13 септември 1953 г. (Хрушчов става първи секретар на ЦК, получавайки възможност да върне в ръцете на централния партиен апарат пълната власт в страната и по този начин постепенно, но с безмилостна последователност да премахнат своите политически конкуренти от лостовете на реалната власт). Между тези дати могат да се отбележат и две много значими събития: арестът на Берия (26 юни 1953 г.), който дотогава беше най-мощната фигура във властовата структура, възникнала след смъртта на Сталин, т.е.
     Стратегическият завой на Русия (СССР), определен през 1953 г., доведе до бързото разпадане на предишните разрушителни революционни амбиции на нейното политическо ръководство (окончателно израстващи в нелепи заплахи за „изпреварване и изпреварване на Америка“ и „погребване“ на капиталистите, както и не по-малко нелепи обещания за изграждане на комунизъм до 1980 г.). Бившият безцеремонен тормоз сега все по-често се оказва в отбранителна позиция, изпитвайки остър натиск от обединените сили на водещите страни на световния процес на модернизация. Нещо повече, толкова повече СССР трябваше да преодолее негативните последици от предишното си неорганично развитие на периода „буря и натиск“,

• 1989 г. Влизането на Русия (СССР) във фазата на имперската разкъсване, когато следващият кръг на подновяване на нейната имперска власт и отстояване на имперските им амбиции в конфронтация със световния лидер на центъра (олицетворен по това време от президента на САЩ Рейгън с неговата политика на „кръстоносен поход срещу СССР - Империя на злото ”, както и стратегията на„ Междузвездни войни ”) СССР беше принуден да проведе в условия на дълбока международна изолация и катастрофален недостиг на ресурси. Изглежда, че всички възможни нещастия паднаха върху страната. Неуспешна и във всеки смисъл разрушителна за страната афганистанска авантюра, раздора на вътрешнополитическите механизми на политическо управление и икономическата мотивация на продуцента, криза на доверие в властите и пълна идеологическа безпомощност на партийното ръководство.

      Към 1989 г. събуденият елемент на социално недоволство от комунистическото правителство започва да излиза от всякакъв контрол на традиционните политически институции на социализма, както в рамките на СССР, така и извън него - в страните от „социалистическия лагер“. Преходът към фундаментално нова политическа ситуация в страната и в света в този случай отново може да бъде посочен с две ключови дати: 26 март 1989 г. (първите сравнително свободни избори в СССР за делегати на Конгреса на народните депутати на СССР, които направиха възможно формирането на реформаторско мнозинство на конгреса и даде допълнително, т.е. в много отношения решаващ импулс към политическите реформи в страната, които две години по-късно доведоха до премахването на властта на КПСС, разпадането на СССР и формирането на демократичен политически режим в Руската федерация) Събития от октомври - ноември 1989 г. в Източна Европа (свалянето на комунистическата власт и демократичните трансформации в социалистическите страни от Източна Европа - Полша, Унгария, Източна Германия, България, Чехословакия). „Социалистическият лагер“ необратимо се срива, социализмът губи в очите на съветския (и постсъветския) политически елит предимствата на ефективно средство и формиращия принцип за решаване на стратегическите проблеми на развитието на Русия.

      Страната предприема нов неизследван начин за съчетаване на номенклатурно-държавните принципи на администриране на властта с пазарно-капиталистическите принципи на управление. В пространствата на Евразия, където всички наченки на отношенията между частната собственост и свободното предприемачество, корени преди това тук, бяха изгорени от най-жестокия терор, държавата сега със същия болшевишки натиск интензивно изкоренява основите на бившата непазарна социална солидарност, безмилостно унищожава бивши социални институции и социокултурни архетипи. И за да го замести - той образува механизми на всеобхватна комерсиализация, индивидуализация и монетизация на всички формирани преди това социални отношения, проповядвайки свободния пазар и частната собственост, който се прилага във всички ключови области на социалното възпроизвеждане, в ситуация

• 2025 г. Окончателният крах на империята и парадигмата на имперското развитие в Русия. Триумфът на историческата тенденция, неумолимо диктуваща на страната необходимостта от влизане в общността на модернизираните държави (или чрез пълен срив на държавата и преход за неопределено време към режима на „външно управление“, или чрез цивилизовано разкъсване на модерното минало на страната до една или друга степен; конкретно решение този проблем зависи от нашата настояща и утрешна политическа благоразумие). Точната дата на финалния акорд на фазата на „шута“, разбира се, е скрита в мъглата на бъдещето, но изглежда, че историческият модел, който е в сила досега, изглежда доста впечатляващ и позволява на читателя сам да направи съответните заключения.

          Четвъртият 36-годишен цикъл (1989–2025 г.)

      Период 1989–2000 г.

(1). В страна с липса на пазарна икономика и гражданско общество, с неделимостта на властта и имуществото, вкоренени в цялата жизнена система, при липсата на частни правни институции и държава, която напълно е загубила идеята за задълженията си към законосъобразен гражданин, в тази страна с благословията на 19-ата партийна конференция (юли 1988 г.) стартира процесът на формиране на институти на парламентарната демокрация. Така правителството подписа невъзможността да осигури минимално необходимите предпоставки за пазарна реформа на икономиката. По характерния си начин на пълна социална безотговорност тя насажда с една ръка уменията на институционалната демокрация в обществото, а с другата - проектите за икономическа модернизация на социалистическата система. С други думи, тя предпочиташе „да играе с огън“, вероятно вярвайки че това са само „игри в размирни води“, които ще й позволят в крайна сметка да хване в света на западния просперитет. Но държавно-политическият крах от 1991 г. в много отношения надхвърли най-смелите очаквания и прогнози.

      Разпадането на СССР (декември 1991 г.) не беше краят, а само началото на драматичния процес на развитие от руското общество на политическото пространство, образувано върху руините на империята на националната държава. Сложността на тази наистина историческа задача под ефемерния характер на ресурсите на социалната интеграция и постсъветската интеграция на идентичността и острата криза на идентичността (породена от разлагането на повечето от съветските социално значими модели на идентификация) все още не е напълно разбрана не само от масовото съзнание, но и от руската политическа класа и експертната общност, която го обслужва , Оттук и удивителната стабилност на многобройните илюзии и един вид отклонение от политическата визия,

      Търсенето на нова стратегия за национално-цивилизационно развитие и в същото време съответните модели на идентификация се извършва от руския политически елит в изключително неудобно положение, сякаш на кръстовището на глобализиращ се свят и затънало в състояние на преход (непълна модернизация) на Русия. Нещо повече, както политическите, така и социокултурните процеси в руското общество, в много отношения, все още се развиват извън фаза с процесите, характеризиращи авангард на съвременния свят. Освен това има много сериозни причини да се смята, че „антикомунистическият преврат“ от 1991 г. и последвалият крах на СССР при модернизацията на Русия еволюционно не са равностойни на разпадането на империята на Наполеон III във Франция през 1870 г. или разпадането на „Третия райх“ в Германия през 1945 г. град,

      Русия, такава фундаментална промяна в стратегията на модернизацията в най-добрия случай, тепърва предстои и дотогава е предопределено да остане в ситуация на системна нестабилност, преживяваща вътрешни борби и конфликт на политически намерения за догонваща модернизация и имперско възстановяване - взаимно детерминирани и стратегически еднакво безнадеждни. Дълбочината на социалното унищожение, което сполетя руското общество през годините на съветско-комунистическия непазарен експеримент, все още не е напълно изяснено. Наред с архаичното, тогава бяха унищожени зародишите на самоидентичност на отделен автономен от държавата и в същото време идеи за върховенството на закона (върховенство на закона) и частната собственост и на полето, изчистено по този начин, се образува напълно специално поле. по свой начин уникалната ценностна система на съветската личност (разчитаща изцяло на държавата като източник на материалното си съществуване и в същото време изцяло се стреми да се освободи от държавата в социално-политическия аспект, „живейте добре, но не по посока“). Опит за изкореняване на институциите и практиките на съвременната демокрация и пазара в Русия на тази основа доведе до повече от десетилетие по-късно до много противоречиви и нееднозначни (и до известна степен безпрецедентни) резултати и още по-несигурна перспектива.

      До средата на 90-те години. след завършването на първия етап на „шокова терапия” и ваучерна приватизация, вместо да се разделят властта от собствеността, започва да се оформя нов преходен, своеобразен „push-pull” модел на отчуждаване и натрупване на имуществени и енергийни ресурси, в който малцина, „упълномощени от властите”, получават допълнителни печалби и контрол върху ключови икономически ресурси на обществото (ограничаване или пряко намаляване на жизнения стандарт и политическото участие на огромното мнозинство от населението) и правителството контролира тези obstvennikov и правоприемници част от техния късмет, формиращи тези фондове механизми за политически и идеологически контрол върху изборния процес (най-вече чрез "джоба" на политическите партии и на контролираните медии ресурси). Подобен модел насочени към стабилизиране и запазване, възникнали през 1993-1996 г. "Олигархичният" политически режим блокира фундаментално процесите на регистрация на средните слоеве на обществото като ключов обект на либерално-демократичния модел на политическо и икономическо развитие.

      Комерсиализация на 90-те години извършиха последователно и безсрамно отчуждаване на повечето основни социални и професионални групи, лишавайки ги от възможността въз основа на професионална дейност да поддържат собственото си съществуване. Практиката на „борба без правила“, станала твърдо установена в условията на явна неефективност на работата на новите демократични правни институции, последователно разрушаваше вече почти ефимерните основи на социалната консолидация и самосъхранението. До края на 90-те години. в руското общество възникна ясно искане за нареждане и дисциплиниране на новите елити, укрепване на руската държавност и определена корекция на преобладаващата стратегия за либерално развитие, въвеждане на различни интервенционистки импулси от държавата. Тези обществени настроения успешно съвпаднаха с стремежа за собствено политическо възраждане и за власт, узряла в недрата на СССР, рухнаха оцелели номенклатурни структури. С отслабващ глас патриархът на руската демокрация Б.Н. Елцин предостави на страната (в нощта на 31 декември 1999 г. до 1 януари 2000 г.) нов лидер, който отговаря на всички изисквания на идващата ера.

     Период 2000 (1) —2013

     След март 2000 г. степента на политическия живот в страната значително намаля. Политическите иновации преминаха в категорията на монополните прерогативи на новопостроената „изпълнителна вертикала“. Опозицията, лишена от ефективни лостове за влияние както върху процеса на вземане на политически решения, така и върху формирането на масови политически нагласи, окончателно загуби своя „непримирим“ компонент, стана „системна“ (или по-скоро „ръчна“). В същото време изпълнителната власт, която блестящо се реализира през 1999-2000г. собствен избирателен проект и претендирайки, че е лидер в политическия живот на страната днес, придоби перспективата да изгради пряко отношения с обществото, заобикаляйки всички видове институционални посредници. Като цяло има фундаментално опростяване на редица най-важни механизми на политическото развитие, намаляване на потенциала на възникващите демократични институции.

     В същото време изключително благоприятната външноикономическа ситуация осигури на Русия забележим икономически растеж и определени ресурси за възраждане на позицията на държавата (и най-вече на новата висша държавна бюрокрация) както в икономиката, така и в политическия живот. От началото на втория президентски мандат В.В. Политическата офанзива на Путин започна не само в посока на икономиката (и определена дисциплина на олигархията), но и в посока на комерсиализация и монетизация на ключови системи за социално възпроизвеждане (здравеопазване, образование, наука, пенсионно осигуряване, жилищно-комунални услуги), т.е. пазарно „ограничаване“ на населението, въвеждането му в състояние на пълен контрол и готовност за нови дела на самоотричане за доброто на държавата.

     Настоящите тенденции в обществените настроения и очаквания показват, че една нова стабилна държава, която може да се развие след унищожаването на сегашната, ще бъде значително по-малко демократична и либерална. Както знаете, в класическия случай демокрацията, върховенството на закона, конституцията и елементите на гражданското общество възникват, когато влиятелните бизнес и социални участници разбират необходимостта от политическо ограничаване и ограничаване на суверена на властта. Руската ни традиция е различна и ограничението на автократичната власт на суверена в Русия винаги е било перспективата за формиране на конспирация в сянка в непосредствена среда на „суверена“. Руските либерални реформатори от 90-те години в това отношение те се оказаха по-скоро традиционалисти.

     Те използваха държавната власт с цел преразпределяне и приватизация на държавна (по това време - всеобхватна) собственост в интерес на нововъзникващата нова „партия на власт“. В най-кратки срокове бяха формирани стабилни и влиятелни групи по интереси, заинтересовани да институционализират този механизъм на „държавна приватизация“ и съответната трансформация на спонтанно формирани през 1989-1993 г. демократични практики. Възникна въпросът за „управляваната демокрация“ и за формирането на подходящи инструменти и технологии, а по-късно за процедурния и институционален дизайн на нуждите на правителството за надеждно и ефективно управление на политическите настроения и избирателните предпочитания на обществото.

     Резултатът от последните двадесет години на обществено-политическо развитие на Русия се превърна в парадоксална ситуация: както руското правителство, така и руското общество последователно и необратимо губят ресурсите и уменията, необходими за осъществяване на политика на насилствено, коварно господство, но тези загуби не се компенсират чрез придобиване на качествата на алтернативно, модерно политическо поведение, т.е. включващи способността за разрешаване на възникващите социални противоречия и конфликти чрез компромиси и формализирани процедури за правене конфликтни страни по взаимно обвързващи задължения. С този багаж от почти неразрешими проблеми Русия навлиза в бъдещето, което - по всички горепосочени причини - обещава все още достатъчно дълго движение в предишната логика на развитие, т.е.

     Периодът 2013-2025

     Днес този период все още е скрит в мъгливия мрак на времето. Определено обаче можем да кажем за два основни етапа, които го ограничават. И първата (2013), и особено втората (2025), показват предстоящия фундаментален обрат в руската политика. В първия случай това ще бъде свързано с радикална дестабилизация на режима, възникнал в постсъветския период. Русия ще навлезе в период на сериозни външнополитически усложнения и конфликти, реалната заплаха ще надвисна над нейната териториална цялост и вътрешнополитически консенсус в обществото. Това най-вероятно ще изисква радикална ревизия на вътрешната и външната политика на държавата, както и на принципите на нейното функциониране. Във втория случай ще говорим за много повече.

      Русия е на път да завърши поредица от различни мащабни цикли от историческата си еволюция. И решаващият тест за неговата готовност за ново качество на историческото развитие, увенчавайки тези исторически цикли, като пълноправен и общопризнат и желан член на световната общност на съвременните и демократични държави. Или Русия ще успее да се справи с това, може би най-трудното изпитание в своята история, или ще се разпръсне като мираж, без да намери място в общността на съвременните нации от утрешния глобализиран свят.

      Въпреки това, за да не завършим тази тема с толкова драматична и в същото време абстрактна бележка, нека отново да разгледаме историческите цикли, преминали по-горе, и да се опитаме да открием да откраднем определено творческо послание в тях, което ни позволява да се опитаме да разберем задачите и ограниченията на развитието на бъдещето въз основа на инварианти от миналото развитие. Анализирайки последните три исторически пробива в Русия, ние идентифицирахме следната последователност от исторически етапи.

     Московски: 1353 - 1389 - 1425 - 1462 (1) - 1497;
     Петровско-Екатеринински или Императорски: 1653 - 1689 - 1725 - 1762 (1) - 1797;
     Последният: 1881 - 1917 - 1953 - 1989 (91) - 2025 г.

     От четирите 36-годишни компонента, всеки 144-годишен удар от цикли, първият (1353-1389, 1653-1689 и 1881-1917) всеки път представлява цикъл на започване и търсене на стратегия за обновяване на държавата, адекватна на външните предизвикателства. Това търсене винаги е причинено от разочарование от възможностите на недържавните инициативи в тази актуализация. Държавата винаги се използва като своеобразен „архимедов лост“ за самопреобразуване на Русия. Ролята на този цикъл за последващо развитие е, че през този период се формира системна основа за бъдеща трансформация, обучава се необходимия персонал и нов политически елит. 
     Вторият цикъл (1389-1425, 1689-1725 и 1917-1953) е цикълът на изпълнение на подготвения проект за модернизация. През този период се преобразува цялата съществуваща икономическа и обществено-политическа система на страната. Предишните доминиращи режими се премахват, почвата се "изчиства" за нов начин на живот. Но в същото време се разкриват фундаментални несъвършенства на новата система и основни ограничения, които застрашават жизнеспособността на проекта като цяло.

     Третият цикъл (1425-1462 (1), 1725-1762 (1) и 1953-1989 (91) е цикъл на системна „релаксация“. Държавата вече не е в състояние да се справи с пълния спектър от социални проблеми, свързани с изпълнението на проекта. Ключовият фактор на еволюцията е частният интерес на бюрокрацията и класа на услугите (номенклатура), по-рано строго дисциплинирани и послушно изпълняващи волята на суверена. Бившият монопол на върховната власт върху политиката се ерозира. Освен това се осъществява своеобразна институционализация на политическия конфликт между отделни групи обществено-политически елити (по време на „крайния прилив” тази роля на посредник между противоречиви регионално-индустриални партийно-икономически кликове се изпълняваше от апарата на Централния комитет и други специализирани номенклатурни институции).

      Задачите от четвъртия, последен цикъл на ритници (1462 (1) -1497 г. , 1762 (1) -1797 г. . и 1989 (91) -2025 г.) всеки път, въз основа на състоянието на неограничена свобода на държавния клас и сериозно отслабване на държавната власт, връщане на страната и нейния елит в подчинение. Но това трябва да се направи не толкова чрез пряко насилие, както например Петър I и Сталин, а с помощта на един вид пакт, който предоставя на елита „свободи“ по въпросите на икономическото му устройство и гарантира просперитета и реда в страната, в същото време тя връща на властите монопол върху приемането и прилагането на всички важни, стратегически политически решения. По този начин потенциалът на държавата е концентриран върху решаването на предимно външнополитически проблеми,

     Първи цикъл 1881-1893 1893-1905 1905-1917
     Втори цикъл 1917-1929 1929-1941 1941-1953
     Трети цикъл 1953-1964 (5) 1964 (5) -1977 1977-1989
     Четвърти цикъл 1989-2000 (1) 2000 (1) ) -2013 2013-2025

     Всеки цикъл се разгражда, от своя страна, на три 12-годишни етапа, същността на които, за простота и яснота на представянето, се илюстрира с примера само на последния, последен извор на руското развитие. Първият 12-годишен етап от всички цикли е етапът на структурните трансформации в политиката, икономиката, обществото, който подготвя и формира предпоставките за последващи реформи (предимно в областта на икономиката), които позволяват на Русия, поне чрез имитация, да отговори на изискванията на световното развитие и по този начин да участва в световния процес като негов предмет. По отношение на Запада на този етап доминира логиката на „отдих“ и един вид „флирт“, за да се получи достъп до изключителни технологични ресурси (в областта на финансите, военните дела, политическите или информационните технологии и т.н.),

      Вторият 12-годишен етап е квинтесенцията на икономическите трансформации на целия цикъл. Тук се осъществява най-последователното изпълнение на основната му цел и се наблюдават най-очевидните успехи в тази област. Отношението към Запада на този етап се характеризира с „логиката на паритета“, логиката на равни.

      Особеността на третия 12-годишен етап е, че именно тук първоначално се разкриват очевидни външни и вътрешнополитически последици от прилагането на основната стратегия на целия цикъл, които сега действат като нейни обективни ограничения. Характеризира се с комбинация от инерциално движение в предварително зададена посока с различни видове „скитане“ и „прозяване“ в най-неочаквани посоки. Това често поражда явленията на политическа и икономическа стагнация, „умора“ на елитите и обществото. В същото време, точно на този етап, логиката на "асиметричен отговор" често се формира по отношение на Запада. Всъщност търсенето на такава възможност е същността на външната политика на Русия на този етап. Иронията на историята се проявява тук във факта, че винаги, когато руските власти смятат, че е на път да покаже на Запада "майката на Кускин",

      В същото време всеки 12-годишен етап от 36-годишния цикъл от своя страна може да бъде разделен на три четиригодишни периода, разделени от съответните повратна точка (точки на промяна в руската политика и икономика). Така в рамките на настоящия 36-годишен цикъл могат да бъдат идентифицирани следните повече или по-малко изразени преходни точки: 1989-1993-1997 (1998) -2001. Стойностите от 1989 и 2001 г. за руското развитие гореописаното вече беше обсъдено; що се отнася до 1993 г. (указ на Елцин за прекратяването на Конгреса на народните депутати и Върховния съвет, драматичните събития от октомври 1993 г., приемането на новата Конституция на Руската федерация и първите избори в Държавната дума) и 1998 г. (по подразбиране през август 1998 г., правителството и политическа криза), тогава няма смисъл да се разпространява тяхното значение. Въз основа на това може да се предположи, че 2005, 2009, 2013, 2017, 2021 и 2025 година. (точността на запознанствата е плюс или минус 1 година), най-вероятно, също ще се превърне в редовни точки на повече или по-малко важни промени в руската политика и икономика. Очевидно това позволява до известна степен да прогнозира точките на бъдещите промени в руското развитие.

__________________________________________________________________________________________


Владимир Игоревич Пантин (роден 1954 г.) е руски политолог. Кандидат на химическите науки (1980), Кандидат на политическите науки (1995), доктор на философията (1998). Носител на златния медал N.D. Кондратьев 2012 „за изключителния си принос в развитието на социалните науки“. От 2009 г. - главен изследовател, ръководител на катедрата за вътрешнополитически процеси, Център за сравнителни социални, икономически и социални и политически изследвания, IMEMO RAS, член на Научния съвет на Института. От 2010 г. е главен научен сътрудник в катедрата за анализ на социално-политическите процеси в Института по социология на Руската академия на науките.

Некакоя-то фашисткая стерва... конечно!

     Германският вестник Die Welt публикувал сензационно интервю
с Людмила Путина   - бившата съпруга на Владимир Путин

     

     Моего мужа, к сожалению, уже давно нет в живых. Я вынуждена признаться в этом публично, потому что не могу больше видеть, что творится от его имени. Это страшные люди. Они не перед чем не остановятся. Я боюсь, что теперь они убьют меня и дочерей также, как убили его.

     Нашу семью нельзя было назвать идеальной. Когда я выходила замуж, я была влюблена в офицера-разведчика. Но реальность оказалась совсем иной. Путин оказался подлым, жестоким человеком, тираном. Он никогда не считался со мной, просто не замечал моего существования. Я была нужна ему только для справки о составе семьи и как мать для его детей. Мне трудно об этом говорить, но Путин бил меня, унижал, издевался надо мной. Жизнь с ним была пыткой.

      Я пыталась бороться, не раз собиралась подать на развод. Но для этого человека не было ничего святого. Чтобы заставить меня замолчать он сдал меня в психиатрическую клинику. Я прошла через все круги ада... Наркотики, психотропные вещества, издевательства. На долгое время меня запирали в изоляторе и я подолгу не видела солнечного света, не видела людей. До сих пор вспоминаю это с содроганием. Из молодой и уверенной в себе женщины я превратилась в тень, воля моя была сломлена, я согалсилась на все условия, только чтобы выйти оттуда.

      Но то, что началось после его смерти вообще не поддается описанию.
У него тогда был сложный период. Мне он конечно ничего не рассказывал, стал еще более замкнутым. За месяц до смерти, ночью, без предупреждения вывез дочерей — я даже не знала куда.

      А потом он совсем пропал. Ночью к нам домой приехали какие-то люди — кого-то из них я знала, кого-то видела впервые. Перерыли все вверх дном, пересмотрели все бумаги, все стены в доме простучали. Мне они сказали только одно: «Если хочешь жить — молчи». На все вопросы о муже коротко отвечали, что он скоро приедет, что у него важное выездное совещание и что в интересах национальной безопасности мне не стоит это ни с кем обсуждать. Через несколько дней появился его первый... дублер. Потом уже я узнала, что убийство Владимира готовилось загодя, его устранили тогда, когда первый двойник был практически готов занять его место. Внешне он конечно был очень похож на Путина — я была поражена. Но это был совершенно другой человек.

      Им как-то удалось выследить девочек. И мне выдвинули ультиматум — или я играю роль преданной жены, или ни мне, ни дочерям больше не жить. У меня не было выбора. Я и прежде старалась избегать публичных мероприятий. Въедливое внимание журналистов, интриги и сплетни — все это мне претит. Но притворяться женой чужого мне человека было еще страшнее.

      Поэтому они готовили двойника и для меня — чтобы когда я говорила что-то не так, как запланировано по сценарию, заглаживать конфузы. Если бы они успели довести моего двойника до более-менее удачного сходства, меня давно бы убили.

      Чудом нам удалось спастись. По понятным причинам я не могу назвать людей, которые помогли нам прекратить эту страшную инсценировку и скрыться. «Развод» был моим избавлением. Сейчас я живу за рубежом, у меня все хорошо. Но мне страшно смотреть, что происходит с Россией.

     Люди, опомнитесь!
      Вы живете как нищие, еле сводите концы с концами, потому что вас нещадно обоворовывают и обманывают. И теперь уже стоит вопрос о выживании коренного народа России. Если вы не перестанете трусить и игнорировать то, что происходит в стране — вам не жить.

     
                                                                                  Източник

_________________________________________________________ 

А. Кончаловски: Ужасете се от себе си!

     

     Моят блог се нарича „Ужаси се от себе си”. Не случайно избрах това заглавие. Маркс има една знаменита фраза: „За да се вдъхне на народа смелост, трябва да го заставите да се ужаси от себе си”.
      Ето и аз вече толкова години призовавам моя народ да се ужаси от множеството факти и обстоятелства от руския живот, за да придобие смелост и желание да поиска. Да поиска да промени себе си и света около себе си.
     Мен доста отдавна са ме причислили към русофобите, които презират собствения си народ. Що за глупост – тогава русофоби могат да се нарекат Чехов, Горки, Херцен и Чаадаев – велики руски хора, искали да пробудят Русия, а не безконечно да търсят виновниците за своите нещастия.
Руският народ не е мъртъв, за да говорим за него само хубави неща. Ние сме жив, пълен със сили, талантлив народ, просто много млад и още не е извървял своя исторически път, водещ към успех и просперитет на всяка личност.
       Тъй че сега ще говорим за лошото в руската действителност. А който иска да слуша за себе си приятни слова – да чете речите на президента Медведев или приказките на Афанасиев.
     Днес искам да ви напомня някои потресаващи цифри и факти, които ясно показват, че в много отношения Русия не е в Европа или дори в Азия. По отношение на корупцията, продължителността на живота, нивото на инвестиции в областта на науката и други подобни, ние сме в Африка! Нещо повече – това сравнение не е обидно за нас, а за африканците! При африканците има обяснение за тяхната изостаналост: четири века безмилостно са ги експлоатирали и унищожавали „пришълци” – расисти и колонизатори, а нас, русите, кой през последните четири века ни е колонизирал, кой ни е подлагал на унищожение, освен ние самите?
     Често пренебрегваме статистиката – сега ще си послужа със статистика – вярно, в сухите цифри е трудно да се схване реалността. Но мащабите на трагедията, която се разиграва сега на територията на Русия, са толкова критични, че ви призовавам да съсредоточите вниманието си.

           Смъртността в Русия

      През последните 20 години в Русия умират повече от 7 млн. руси. По този показател ние изпреварваме Бразилия и Турция с 50%, а Европа – няколко пъти. Всяка година Русия губи от населението си колкото цяла област, равна на Псковската, или колкото един голям град, като примерно Краснодар.
Броят на самоубийствата, отравянията, убийствата и катастрофите в Русия е съпоставим с нивото на смъртността на Ангола и Бурунди. По продължителност на живота Русия заема 160-о място в света, отстъпвайки само на Бангладеш.
Русия е на първо място в света по абсолютна величина на намаляване на населението.
      По оценка на ООН населението на Русия от сегашните 143 млн. души до 2025 г. ще намалее до 121-136 млн.
      Данните за семейната криза в Русия са също ужасяващи. 8 от 10 възрастни хора, живеещи в старчески домове, имат роднини, които могат да ги подкрепят. Но въпреки това те са изпратени по приюти. Роднините им не ги искат.
      Имаме между 2 и 5 млн. безпризорни деца (след Втората световна война те са 700 000).
      В Китай при население 1,4 млрд. бездомните са 200 000 – 100 пъти по-малко в сравнение с нашите. Ето какво означават децата за китайците. А грижите за децата и възрастните хора са ключът към една просперираща нация.
80% от 370 000 деца в домовете за сираци имат живи родители. Но ги отглежда държавата. Аз смятам, че това е криминално деяние. Ние сме на първо място в света по осиротели деца.
     Всичките тези цифри свидетелстват за ерозия, разпад на семейните ценности у нас.
      Престъпленията срещу деца – само чуйте. Според данни на разследващите органи на Руската федерация за 2010 г. 100 000 непълнолетни са станали жертва на престъпления – включително 1700 изнасилени и убити деца (според статистиката по този показател сме дори преди Южна Африка). Това означава, че всеки ден в Русия убиват по 4-5 деца.
      През 2010 г. в Русия са извършени 9500 сексуални престъпления срещу малолетни и непълнолетни лица – между тях 2600 изнасилвания, 3600 се водят като „склоняване към секс” (за 8 години сексуалните престъпления са се увеличили 20 пъти). Зад нас в класацията за такива престъпления е само Южна Африка.
      Всяка година от алкохолизъм и предозиране с наркотици умират 30 000 руснаци (колкото е населението на един малък град).
      За година водката убива 70 000 души. В Афганистан по време на войната загинаха 14 000 от нашите войници!
     Според Световната здравна организация на всеки гражданин на Руската федерация се пада по 15 литра изпит чист спирт. Смята се, че ако потреблението на такъв алкохол е над 8 литра на човек, има заплаха за оцеляването на нацията.

          Корупцията

      Размерът на подкупите в Русия се е увеличил десетократно, а нашите олигарси в Лондон са се превърнали в посмешище за световното бизнес общество.
      Безнаказаността в съдебната система се докара дотам, че срещу загиналия в затвора юрист Магницки бе възбудено наказателно дело – тоест решили да съдят мъртъв човек, който, естествено, не може да се защити. В Европа подобен инцидент се е случил за последно през XVII век, когато изровили от гроба Кромуел и го „обесили” – така да се каже, правосъдие в действие.
       В годишното проучване на „Трансперанси интернешънъл” в Русия нивото на корупция през 2011 година е слязло до 154-то място сред 178 страни. Ние сме рамо до рамо с Гвинея-Бисау и Кения.
      Така че в света на статистиката смело може да се говори за упадък на националната нравственост – и в крайна сметка, отговорност за това носи нашата власт. А сега познатата рубрика:

           Знаете ли, че…

     - През последните 10 години в Сибир са изчезнали 11 000 села и 290 градове.
     - Средната гъстота на населението на Сибир и Далечния изток е двама души на 1 квадратен километър.
     - Средната гъстота на Централна Русия е 46 души на квадратен километър.
     - Средната гъстота на населението на Китай е 140 души на квадратен километър.
     - Средната гъстота на населението на Япония – 338 души на квадратен километър.
      За кого завладяхме и разработвахме Сибир и Курилите? За китайците и японците, така се оказва!
      За страна с такива природни богатства и водни ресурси е позорно 50% от населението да мизерства.
      Тези цифри мен ме стреснаха. Надявам се, и вас. Но съм сигурен, че Путин знае всички тези факти – интересно, какво ли си мисли по този повод.
      Трагично е, но си мисля, че това не е пределът, не е най-лошото, ние още не сме стигнали дъното, а народът още не е дозрял до способността да се ужаси сам от себе си и накрая да събере смелост да попита „Къде живее ние?” Ние дишаме вонята по стълбищата и тоалетните. Ние свикнахме с убийствата около нас. Ние свикнахме с това, че хората от руските градове и села буквално се борят за живота си.
      Журналистът Анатолий Ермолин, роден в Кущевск, написа: „Ако в Кущевск (град в Краснодарска област – б.пр.) не бяха убили наведнъж 12 човека, а по двама в шест отделни убийства, то никой нямаше и да забележи, това е обичайно в моята страна.”
      Че кой в Русия не знае, че това не е просто „краснодарски инцидент”, а практика в цялата страна.
      „Мотиките”, които ви управляват, вие сами си избрахте за депутати от местните колекции.
      Всеки е наясно в своето село или град кой е готин, кой е свързан с полицията и прокуратурата.
      Кремъл само се преструва, че се бори с корупцията, уволнява десетки генерали от милицията, чиновници от средния ешелон, губернатори. Той великодушно заменя разстрела със „заслужен отдих” в Дубай и Лазурния бряг.     
Наистина ли властта смята, че с такива способи ще се пребори с корупцията? Но, от друга страна, в цялата държава вие избирате за местната власт кандидати, на които на челото им е изписано „Аз съм крадец”, а после се чудите, че властта била корумпирана!
       И си мисля, дали не трябва да умре половината нация, за да се стреснат русите до Урал и народът да се събуди (повтарям – народът, а не шепата мислещи хора!) и да поискат от властта не приятни успокояващи новини и поредните обещания, а истината, и преди всичко – признание докъде сме стигнали.
      Не забравяйте: през 1941г. дойде катастрофата – това е било грижа на Сталин.   
      През 1956г. болшевиките усетили, че ги грози възмездие за десетилетията терор – това вече било грижа на Хрушчов. Днес Русия се приближава към демографска и морална катастрофа, каквато не е имало.
      Този факт е свързан с много обстоятелства. Сред тях основният е безотговорната икономическа политика от 90-те години, която се срути върху главите на хората с феодално съзнание, които никога не са били наясно с частната собственост на земята и капитализма, които за 70 години са загубили кълновете на зараждащия се, едва-едва покълващия предприемачески дух.

          Какво да се прави?

      Журналистът Михаил Берг пише в блога си: „Ние живеем в една страна, но сме два народа. Една шепа мислещи, на които е нужна повече свобода и честни избори, и огромна непробудна маса средностатистически руснаци. А между тях – бездна от страх, най-сковаващият и опасен страх, и социално недоверие.
Може да се борите с „партиите на мошениците и крадците”, може да обвинявате руското чиновническо семе, прецакало цялата руска история, но не можете да отмените факта, че мнозинството от руското население практически е останало непроменено в своите фундаментални характеристики вече много векове.” Тъжно е, но трябва да се съглася с него. Дори ще добавя – вашите тирани идват от вашите редици.
      Така че аз не знам какво да правя, освен да се опитам да ви разтърся и да ви накарам да се ужасите от себе си.
Юлия Латинина ме смята не просто за песимист, но и за „демотивиран” – струва ми се, че за да мотивирате един човек, той трябва съзнателно да поиска да се спаси. Но ако е в безсъзнание или в летаргичен сън? Понякога, за да върне човек в съзнание, лекарят му удря шамари.
       Знам, че ще чуя в отговор (вече много пъти съм го чувал), че дори само една трета от читателите и слушателите ми да са съгласни с мен, Русия би била друга страна.
       Убеден съм, че Русия се нуждае от лидер, който да има смелостта на Петър Велики, за да каже на хората думите, които отдавна не са чували. Това ще е горчивата истина, че Русия не може да върви напред, защото не иска да разбере до каква степен се е сринала в своето цивилизационно развитие спрямо Европа.
Аз разбирам, че лидерът на нацията, политикът, носи огромното бреме на политическата отговорност и по правило не може да говори свободно. Но днес единствено ясното, вдъхновяващо, нека да е безмилостно, но живо и искрено слово може да стане повод за национално пробуждане от феодалната летаргия.
Само по този начин можем да се надяваме, че нацията със своя инстинктивен разум ще разбере и ще поеме по трудния, може би страшно труден, път, който ще измъкне страната ни от пропастта, в която потънахме.
       Не знам дали е способен на такава самоубийствена постъпка Владимир Владимирович Путин.
       Способен ли е той да хване „желязната метла” и да провъзгласи равенство на всички пред закона? На всички без изключение. Ако е способен, за него ще има почетно място в пантеона на руската история. Ако не… не знам.
       Аз съм русин, липсва ми родината, но не я “виждам”!
       Не виждам страната, с която искам да се гордея. Виждам тълпи от недоволни, изнервени лица и непознати хора, които се страхуват един от друг.
       Искам да се гордея с родината си, а ми е обидно за нея. Кога за последен път изпитах чувство на гордост от родината? Не си спомням.
       Но знам, че истината за това в какво положение е изпаднал нашият народ, истината, казана силно пред целия свят, ще предизвика у мен, а и не само у мен, повече гордост, отколкото би предизвикала победа на нашите хокеисти на олимпиадата.

    _________________________________________________________________

Имаме ли държавници или всички са рубладжийски мекерета?

---

   





     Сюрпризирани сме да разберем, че скъпите ни "братушки" ни виждат в единно държавно обединение заедно с Русия, Беларус, Казахстан, Финландия, Унгария, Чехия, Монголия, Виетнам, Куба и Венецуела в някакъв нов Евразийски съюз.
    Ощастливени сме да научим, че:  батька  Владимир Путин   бил рекъл в изблик на бълнуващо откровение: "Който не съжалява за СССР, няма сърце, който мечтае да върне СССР, няма глава" и с мерак добавил : "А който се съмнява, че ще създадем нов съюз - той е просто глупак".
     Ясно е, че ЧК, вземайки отново и завинаги властта в Кремъл в лицето на червения гестаповец Володка Путин, вечно ще мечтае за времето и размаха на Съветска Русия с ник Ссср, но май малце се е поотвил сънувайки отново България в пределите на своите граници.

    Тук му е мястото да попитаме и получим ясно отговор от св.св. Бойко и Борисов - не е ли време да каже нещичко по въпроса, освен ако не е решил да остане в историята като последния български премиер на Третата Българска държава. Във втория случай - ние пък ще се поопитаме той да премине в историята, а България да си остане и след него.

     За да очертая перспективите   за бъдещото  развитие  на България ще сложа за ориенти една програма минимум - дано кремълските гаулайтери и българските им свиркаджии се поусетят, че този път няма да се повтори септември`44.

                   Ето програмата:

   
 

.......................................................................

Човек дори добре да живее - не може без rock`n`roll!

"С чего начинается родина" или за тъпотата на българския сталинист

                                         
          






                                 
                           автор:Николай Флоров

     Търси се художник с талантлива четка да положи на платно следния уникален руски сюрреализъм: един кагебист-реваншист като Путин да кара Харлей Дейвидсън, да благоговее пред Сталин и да си припява «С чего начинается родина» в минути на шпионско блаженство сред група изритани от Америка руски шпиончета.
     Не, читателю, моята статия не е за това как американското ФБР е цицало парите на тия руски супермени за цели десет години и как накрая им е писнало и са си казали: «Стига вече!» Тази статия е за едно невероятно разкритие, останало почти заметено от времето, от което ще разберете не само колко дълбока е путинската тъпотия, но и истинското значение на гореспоменатата песничка.
     Тази статия е писана също така за да помогне по най-безмилостен начин за по-бързото омитане на изключително малоумния български сталинист от тоя свят, или поне истината да му извади очите. Държа много на тия две пожелания, защото в понятието «български сталинист» аз включвам цялото партийно наследство на БСП, от което българите и досега се гърчат в болезнени конвулсии и не могат да намерят своя морален курс.
     За какво по-точно става дума? Още от самото начало на тридесетте години на миналия век външните наблюдатели на новоизлюпения Съветски съюз са се питали каква е причината един болшевик като Сталин да унищожава толкова много хора, и то в огромната си маса болшевики, стари революционери от най-висш ранг, каймака на офицерския състав на Червената армия, почти целия състав на Коминтерна, висши и низши червени бюрократи, интелектуалци от всякакъв сорт и огромен брой обикновени комунисти, хора изловени буквално от улицата или вдигнати от леглата си посред нощ, болшевишки ченгета, дипломати,  военни специалисти, НКВД-исти, партийни секретари, а много често и просто който им попадне? Следвоенните цифри на жертвите в  тая кървава вакханалия се равняват с тези на жертвите от Втората Световна война!
     На Запад всички са се питали какво става в Москва и защо тоя касапин прави всъщност това, което и най-големия враг на Съветска Русия  не би могъл да си представи! Дали зад това не се е криел някакъв опит за преврат? А може би Сталин е някакъв психопат, човешки изрод или кой знае какво още човешко изчадие? Цифрите на унищожените са толкова непонятни, а методите толкова умопобъркващи, че нищо от тия предположения не е далече от истината.
     И така, каква е причината? Първо, случайно попаднах на нея, докато се ровех в делата и митарствата на най-големия съветски беглец на Запад – Александър Орлов, белоруски евреин с истинско име Лейба Лазаревич Фелдбин. Кариерата на Орлов е изключителна по своята активност в ЧК и НКВД, както и по своята старателно избягвана в Русия биография. Изобщо КГБ избягва каквато и да е по-детайлна информация, по-специално за неговата дейност на Запад, както и за бягството му в САЩ, за книгите които е оставил, и за разкритията, които е направил.
     Как така и защо, когато Орлов е все пак заклет болшевик с досие изпълнено с операции на ЧК срещу контра-революцията, бригаден генерал с редовни доклади лично пред Сталин, най-важния човек в Испанската гражданска война, по-важен от самото испанско републиканско правителство? За успешната му операция по завличане на испанското златно съкровище от 500 тона  в Москва той получава и ордена «Ленин». Това е още човека, който преди това е участвал в шпионски операции под различни имена по целия континент и лично е взимал участие в ликвидирането на отделни личности и цели движения, като анархистите и социалистите в Испания, рекрутирал е западни симпатизанти на СССР за шпионска дейност, ръководил е няколко шпионски резидентури!
     В 1938 година обаче, въпреки целия този огромен актив, той е привикан от Сталин да се върне в Москва, така както Сталин е правел със стотици други, за да ги унищожи. Но Орлов изчезва с огромни усилия и изключителни мерки за избягване на преследвачите си. След това живее в САЩ цели 15 години, преди властите изобщо да му обърнат някакво внимание.
     Изчезването му е всъщност най-големия шамар, който някой някога е удрял на Сталин. Информацията, която Орлов е държал в ръцете си, е била толкова много и толкова компрометираща, че той е успял да заплаши сталинското КГБ да бъде оставен на мира, ако не иска целия му богат опит да бъде разкрит.
     Орлов е бил изключителен късметлия – за Америка, все още щастливо егоцентрична, изключителната дейност на Орлов е само част от европейския политически миш-маш в ония години. Освен това само след една година започва Втората Световна война, която замита нормалния ход на живота за цели шест години. Едва в 1953 след смъртта на Сталин списание “Life” се сеща за него и го кани по тоя случай да напише няколко статии за палача на Съветска Русия.
     Преди 1953 обаче времената вече са други – в пълен ход е Студената война когато Сталин сменя позицията си и става най-големия враг на западните си съюзници. Тогава излиза и книгата на Орлов  «История на тайните престъпления на Сталин». Истинска сензация обаче са писмата му в «Life” – там той описва нечувани събития в болшевишка Русия, за които никой и не е подозирал. Студената война е не само в пълен ход, но Съветският съюз губи: цяла Източна Европа е вече зад телените мрежи; във Франция друг един беглец – Кравченко, подлага френската компартия на унизителен съдебен процес с огромен пропаганден ефект и червена Франция постепенно ревизира отношението си към Сталин.
     Книгата на Орлов обаче оказва много по-дълбоко впечатление на следвоенната съветска върхушка – само три години по-късно Никита Хрушчов и компанията му излиза със своя радикален анти-сталински доклад от 54 (петдесет и четири) страници пред 20 конгрес на КПСС. Най-интересното в тоя доклад е, че в него е използвана голяма част от информацията, публикувана от Орлов в книгата и статиите му.
     От тук веднага възниква въпроса защо Хрушчов и компания са решили да издевателстват с вече умрелия Сталин? Те без съмнение са могли да запазят ореола на тоя комунистически  Сатанаил за во веки веков, но са предпочели да не го правят. Без съмнение за това решение са повлияли и други фактори: във военизираната следвоенна Русия постепенно са започнали да си дават сметка за неудържимото икономическо съвземане на Западния свят и бързо ръждясващия образ на Съветска Русия.
     Основната причина обаче е друга – в книгата си Орлов излиза с най-голямата си тайна, а именно че Сталин е бил сътрудник на царската тайна полиция, известна под името  «Охрана». А вече в статията си по повод на 20 конгрес на КПСС в 1956 той казва следното: «Те са бързали с доклада, защото са се страхували, че истината може да изплува, а истината е, че сред висшия армейски състав и партийния елит вече е циркулирало под сурдинка откритието, че Сталин е бил агент на «Охрана».
     Как стига Орлов до тоя невероятен факт? Неговият сътрудник и биограф от ФБР Едуард Газур предава разказа на Орлов в своята книга «Тайно предназначение – генерал на КГБ във Федералното Бюро за Разследване». Това става по време на Испанската гражданска война, когато Орлов прекарва около един месец в една парижка болница след автомобилна катастрофа. През това време при него идва негов братовчед и приятел от детинство на име Кац Нелсон, тогавашния шеф на киевското КГБ, който полага специални усилия да намери Орлов и да му предаде за случилото се. Той му казва, че в усилията си да осъди непременно комисарите Зиновиев и Каменев, (по-късно осъдени и ликвидирани) Сталин праща един от офицерите на НКВД да търси в държавния архив възможни данни за работата на двамата като агенти на «Охрана». Така един ден този офицер попада на папка с данните на Сталин, в която той настоява да бъде назначен за определена операция и е недоволен, че за нея е назначен Малиновски. Офицерът е буквално смахнат от изненада и показва папката на близък колега. От там тя тръгва от ръка на ръка по висшия състав на НКВД, към който принадлежи  и Нелсон, приятелят на Орлов.
     Попаднала в ръцете на висши съветски генерали, папката предизвиква реакция на отвращение и не след много време генералите започват планове за свалянето на Сталин или за убийството му. Сталин обаче подочува и реагира пръв. Така се стига до не много известния таен процес срещу генералите, след който Тухачевски и други губят живота си. От там започва и вълната на поголовно прочистване на Червената армия. До края на живота си остава под съмнение и маршал Жуков като възможен заговорник  или просто осведомен за миналото на Сталин.
     Масовите унищожения, на които московския касапин подлага собствените си хора, всъщност са целели да намалят до минимум възможността за разпространение на тая невероятна информация, раздразнила циничния му гангстерски ум до степен на неконтролирана жажда за отмъщение. Но той излиза далеч извън границите на обикновен диктатор, за да влезе в предположенията за идиотизиран параноик, несравним с никого в известната история на човечеството. 
     Войната и в тоя случай  отвява встрани престъпленията на Сталин и неговото НКВД, а много от методите на тая зловеща двойка са пренесени и приложени в следвоенните години и в България, изобилстваща с негови поклонници, захласнати от сталинската «здрава ръка». Всъщност нито в една от източно-европейските страни комунизмът не е придобивал толкова силни сталински очертания. България беше най-сталинската държава в Източна Европа. Но още по-трагичното е, че тя си остана такава до голяма степен и след 20 конгрес на КПСС. Промените в България бяха само козметични, за което старателно се погрижи правешкия хитрец.
     Днес по ирония на съдбата и по волята на една сталинизирана нация България се оглавява от бивш служител на сталинизираната Държавна Сигурност, в чиято сянка прозират силуетите на потайна военна хунта. Дали някой си прави илюзии, че те са нещо повече от сталинисти? С такова наследство измъкването на страната от смъртоносната хватка на «здравата ръка» не може да бъде нито  бърз, нито лесен процес, в който нуждата от външна помощ е повече от очевидна.
     Колкото до Орлов, песничката «С чего начинается родина» придобива толкова нов смисъл за всички желаещи да си я тананикат, как мислите?

---

"С чего начинается родина" или за тъпотата на българския сталинист