Хвърлям по едно око:

Посещения на блога

четвъртък, 27 декември 2012 г.

Илюзионистът, The Illusionist

____________________________________________________________________________








________________________________________________________________________

неделя, 23 декември 2012 г.

Недоумение

______________________________________________________________________________________



Абе какво рождество празнуваме, Бок Борисов не беше ли роден лятоска!*




____________________________________________________

                                 Ralitza Kovacheva 



,

петък, 21 декември 2012 г.

Как и защо България стигна дотук? А по-нататък?

____________________________________________________________________________________
     Малко предистория.
     Преди няколко месеци случайно попаднах на коментар под някаква статия в българското интернет-пространство, който силно ме впечатли.
     Личеше, че авторът е твърде навътре в нещата, които описваше.   Беше ясно, че е бил пряк свидетел на и участник в събитията, истината за които изясняваше.
     Правото, както е известно, не познава колективната отговорност. Който настоява за колективна отговорност, всъщност ратува за тотална безотговорност. Отговорността винаги и всякога (с изключение на тираничните системи) е била и си остава лична.
     Това се е опитвал да ни каже и въпросният автор.
     Едва тази сутрин успях да открия оригиналната публикация, която (със съкращения) е представена тук, както следвa по-долу.
*


Как и защо България стигна дотук? А по-нататък?*









                                                       „Който не знае, е само наивен глупак;
                                                        който знае и мълчи, е престъпник.“
                                                                                              Б. Брехт



     “Изминаха шестнайсет години, през които обществото в България би следвало да си мисли, че управлява страната си чрез различните механизми на демократичното устройство.
      На въпроса – дали това е така – 74 процента отговарят твърдо с„Не!“.
      На въпроса – „Кой всъщност управлява държавата България?“ – не се получава еднозначен отговор.

     Нашата хипотеза е, че държавата България и днес се управлява от същата политическа каста, която е правила това последните шестдесет години. Прехода ние възприемаме не като преход от тоталитарно към демократично управление на обществото и икономиката, а като преход от социал-феодализъм към феодал-капитализъм.
     Тази теза разбира се, се нуждае от доказване, което ще се опитаме да направим тук, а така също ще се опитаме да посочим кой е феодалът, управляващ България и днес.
     Когато четете това, ще ви стане тъжно, както ни беше тъжно и на нас всеки път, получавайки нови и нови сведения и неопровержими доказателства, за да стигнем до тези изводи.
Ние с надежда, че това не е вярно, че грешим в изводите си, търсехме опровержение на всеки нов факт и спорехме, като не искахме, бояхме се да допуснем, че това е ужасната истина. Накрая се предадохме, но все пак имаме една надежда – да ни опровергаете, да ни убедите, че не сме прави. Затова и отнесохме този материал към раздела „хипотези“.
Затова умоляваме ви: ако разполагате с доказателства, опровергаващи нашите изводи, изложете ги. Ако ни убедите – ще се съгласим с облекчение. Но! По-добре да знаем истината, колкото страшна и грозна да е тя, и тогава, може би, бихме могли заедно да търсим изход.

     Какво става в България? Как стана така? Кои са ТЕ? Какъв тип икономика има у нас? Какво става с така наречения „Преход“? Какво ще бъде след това? С влизането в ЕС ще бъде ли достигната целта и коя?
      Много въпроси, на които всеки ще трябва да си отговори сам. Тук, в резултат на непосредствени наблюдения и анализ на обществените процеси през последните десетилетия (а в голяма степен и участие в тях), предлагаме едно становище, което считаме, че дава отговор на редица от въпросите и хвърля светлина върху някои на пръв поглед необясними събития.
     В България, в смисъл на смяна на модела на управление на обществото, преход не се е състоял. Съществувалият у нас модел на социализъм, който е по-удачно да бъде наречен социалфеодализъм, особено в късния си етап, беше заменен с настоящия модел на управление, за който подхожда определението феодалкапитализъм. Въпросът е: Кой е бил и кой е феодалът?
     И в двете фази феодалът е един и същ – структурно и персонално – независимо, че си мени имената, а сега се опитва да бъде безимен, но това няма значение. И добрият феодал е просто феодал.
Някога той се казваше БКП, Партията-“челен отряд” на обществото, която управляваше и разполагаше с целия обществен ресурс. Държавата с всичките си структури беше само инструмент, чрез който се реализираше властта.
      Днес същите тези хора, висшата номенклатура на БКП и техните наследници и прислужници, съставляват политическата каста, ръководеща чиновническата мафия, които управляват страната фактически като окупатори. Продължавайки да разграбват за себе си националното имущество и богатство по най-циничен и безогледен начин. В този грабеж участват всички властови структури – от селския кмет до министър-председателя с цялата огромна армия на непрекъснато плодящите се чиновници. Не че сред тях няма честни и почтени хора. Просто такива са правилата на играта.

      Принципът е стар и универсален. “Кради и не пречи и на другите да правят същото.”
Парламент, съд и полиция имат за задача да съхраняват и развиват в “правилна“ посока добре организирания хаос и беззаконие и да създават и прилагат закони, даващи права и власт на властимащите да грабят страната.

     Спекулациите за приближаването ни към европейските стандарти са верни само дотолкова, доколкото се касаят до доходите на малката група богати и благата на управляващите, които вероятно в някои отношения надхвърлят тези на европейските им колеги.
     Как се стигна дотук?
     Стратегията на „Прехода“ е обмислена много отдавна и старателно подготвена**. За нещастие на България – и успешно осъщественa по замисления сценарий. Нищо, което се случи в края на 1989 и продължава да става и сега, не е случайно. То е резултат на добре обмислени действия, прилагани системно, с цинизъм и жестокост, насочена срещу нашия народ, която не се спира пред нищо.
     Още в края на седемдесетте години партийната върхушка разбра, че пътят, по който вървим, води доникъде. Вместо да търси национално отговорен, цивилизован изход от това (а беше възможно), определени групи от нея се консолидираха и постепенно стигнаха до извода, че трябва да се търси друг път. И пътят беше намерен: Тази държава и форма на управление ще потъне и изчезне, но не и ние с нея.
      Циничното е, че конкретни личности, бидейки идеолози и функционери във висшите ешелони на партийно-държавната йерархия, потърсиха помощ и съвети от големия задокеански брат.
Визираме А. Лилов, А. Луканов, Л. Гоцев и пр. Това са родоотстъпници и майкопродавници. Те верноподанически служеха на Големия брат от Изток, а сега правят това за други. Винаги и изключително само за користния си личен интерес.

     Малко история. Кой преди 1944 г. обещаваше след победата “всенародно светло бъдеще”? То светлото бъдеще дойде, но не беше еднакво за всички.
Е, те тогава, след „славната победа“, в която „мнозинството“ от българския народ „искрено“ вярваше, реално се заложиха основите на социалфеодализма.

     Тогава започна разрушаването на структурите на гражданското общество, което в България в края на тридесетте и началото на четиридесетте беше факт.
     Бяха ликвидирани всички многобройни и добре работещи граждански сдружения, бяха създадени насилствено земеделски кооперативни структури.
     Къде отидоха кредитните кооперации и кооперативните, популярни банки с огромния си финансов капитал, изградени структури и възможности?
     Къде са пенсионният и другите обществени фондове? Как беше унищожена формиралата се финансова, политическа и правна култура и предприемачески дух в българското общество и заменени с безропотното подчинение на директиви и постановления на БКП?

     През 1989 г. събитията се развиха доста бързо и свариха партийната върхушка недостатъчно подготвена. Творците на „Прехода“ обаче, използвайки умело властовите структури на държавата, успяха да догонят събитията и да ги овладеят. Сваляното на Живков беше планирано за два-три месеца по-късно, но някои събития ускориха процесите.
     Тук е уместен въпросът:  „Дали Т. Живков е подозирал подобно развитие?“
      Нека всеки да съди сам.

      През есента на 1996 г. той е подписал нотариално заверени пълномощни на определени хора (имената им са известни) да представляват пред всички институции в България и целия свят финансовите му интереси. Вероятно на негово име са се водили значителни активи в близки и по-далечни страни.
     В резултат на организираното разграбване на страната от наши и чужди беше приватизирано обществено богатство – според едни оценки за 40-50 милиарда, според други – 70-80 милиарда долара.
Откровеното разграбване на бюджета започна със създаване през 87-88 година на частни фирми по Указ 56 и инжектирането им с десетки милиони долари кредити с идеята, че няма да бъдат върнати. Ще добавим още, че вследствие на разрухата в аграрния сектор и промишлеността България всяка година не произвежда брутен национален продукт за 7-8 милиарда долара, а има висока безработица, 30 % от земята пустее и така продължава да обеднява.

      Резултатът?
     Една разсипана държава с драстично увеличаваща се дистанция между бедни и богати.
      С демотивирано общество, без национален идеал, с разрушено селско стопанство, без концепция за инвестиции и развитие на икономиката, с разрушена социална сфера.
     Корумпирана във всички структури и поделения власт.
     Доминиране на криминалните методи за правене на бизнес.
     Управлявана от олигархични структури, ръководени от един център.

     Политическите партии си остават главният инструмент за манипулиране и контрол над обществото. За всяка социална прослойка и група са създадени и финансирани с награбените пари политически партии.
     Ако някоя партия се е пръкнала самосиндикално, са положени успешни усилия тя да бъде овладяна и контролирана с всички средства, подкуп или реална заплаха на лидерите, и ако не се успее – разцепване или създаване на паралелна структура.
     Това трябва да се има предвид при опит да се създаде политически субект – реална алтернатива на сега управляващите
     Решението за довеждане на Сакскобургготски беше взето, не в България, още през 92 година. Целта беше да се измами българският народ и да продължи периода на безвремието, за да бъде вкарана България в ЕС, с което грабежите ще бъдат узаконени и следите скрити.
“Величието” оправда надеждите. Осигури още четири години на националните предатели. Разбира се, както на всеки наемник, на него и семейството му беше добре платено – за сметка на българското общество.

      Не можем да отминем въпроса с често дискутираната тема „Държавна сигурност“ – най-деликатната политическа гатанка в България. Поради две причини.
     Първо, част от де факто управляващия елит са отговорни служители на ДС или техни наследници.
Второ, те най–добре знаят, че основната маса от ДС е добре школувана, с богат организационен опит; голяма част от тях силно патриотично настроени и е твърде опасно, ако те се допуснат неконтролируеми до лостовете на властта.
      Допускат се само тези, които могат да бъдат пречупени, подкупени, заплашени с компромати и в крайна сметка – манипулирани.

      В Живкова България „Държавна сигурност“ никога не е решавала самостоятелни задачи, тя винаги е била “верният отряд” на Партията.
      Това беше най-контролираната част от обществото. На отделни “наши” служители се позволяваха волности, но само в личен, битов план. Политически изяви и решения бяха изключени. Те се наказваха със всички средства. Никакъв аналог с преторианската гвардия в древния Рим, която неведнъж е сваляла и качвала императори.

     Е, хайде да отговорим тогава на въпроса – Kой е виновният за всички политически изстъпления до 1989 година – “ченгетата” или Партията-феодал, на която те служеха?
     Държавни контрабандни канали? Да, имало ги е в най-различни варианти, включително за наркотици и оръжие – за всеки, който плаща. Определени служители в МВР и ДС са разработвали и обслужвали каналите под заповедите и указанията на БКП (където, разбира се, са отивали и парите).
      След 89 година парите и тези канали бяха приватизирани. Същото е със задграничните дружества. Фраза от разговоqр състоял се тогава – 89 година – в кабинета на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов с един от неговите заместници:

     „Спешно трябва да намерим наши хора, на които да дадем да скрият парите. Става дума за много пари.”
     Още малко конкретика. На шести Януари 1990 г. на немного известната среща на генералния секретар на БКП – тогава А. Лилов – с ръководството на „Държавна сигурност“ от цялата страна, след като беше остро разкритикуван и му беше предложено да си подаде оставката, при опита си да говори той беше няколко пъти остро освиркван и принуждаван да си седне, а салонът – усмиряван от министър А. Семерджиев.
     Накрая, когато все пак успя да говори, Лилов нагло и самоуверено заяви:  "Ние сме ви командвали и пак ще ви командваме, а вие сте длъжни да се подчинявате".
     Имал е основание за това, тъй като зад тази увереност са стояли вече над 20 милиарда, откраднати безочливо от бюджета на НРБ и, разбира се, подкрепата на Големия задокеански брат. В последствие тези пари се удвоиха и утроиха посредством изсмукване на ресурсите на обществото чрез финансови машинации, изкуствени дефицити, финансови пирамиди и банкови фалити.
     След тази среща се разбра, че „Държавна сигурност“ не е 100 % резерв на БКП. Няколко дни след това това Лилов е заявил в тесен кръг, пред ръководството на Партията, че с тези хора не може да се работи.
     Резултатът е, че службите за сигурност бяха реорганизирани и част от служителите им – уволнени. С това се сложи началото на разрушаване на структурите на държавата. В послушните медии беше предприета кампания за тяхното дискредитиране.
     Чуждите инвестиции в България.
     Зад повечето от по-големи или по-малки чужди инвеститори и концесионери стои сянката на наш български юнак. Независимо от името на фирмата, банката и пр.
     Корумпираните в Европа и по света са не по-малко, отколкото в България.
     Достатъчно е да споменем малко известния факт, че европейските чиновници, идващи по-рано тук да ни поучават, инспектират и пр. и като се върнат да напишат докладите си за нашия “напредък”, си тръгваха с по няколко десятки хиляди долара в джоба – дадени им, за да отразят в докладите си огромните ни успехи по пътя към Европа.
     Вероятно това беше елемент от международната Пи Ар кампания на нашите правителства***. Сега, с напредване на времето и сроковете за присъединяване нещата загрубяха и същите чиновници, или техните колеги, не могат да премълчават скриваните истини. Никой няма да допусне до себе си беден и крадлив съсед.
      Българската олигархия е мафия от съвършено нов тип.****
     Ние, българите, винаги правим нещо уникално. Вероятно в световната история има и други аналози, но нашия пример си заслужава да бъде изследван.
     Италианската мафия се е зародила в късното Средновековие отначало като групи за взаимна защита на селяните от земевладелците; впоследствие с разрастването си е проникнала в ешелоните на властта.
     Българския принос е в това, че централизираната партийно-държавна власт насади отгоре надолу мафиотските методи на управление на държавата и обществото на всички нива и във всички структури на властта и бизнеса.
     Тук не липсва ангажиментът за лична вярност, било на лидера или на аморфното понятие „партията“.
      Редовите членове на тази мафия са започнали тайно да бъдат вербувани и подготвени за ролите, които трябва да изпълняват далеч преди 10 Ноември.
Нека условно да назовем това операция “Поквара”. Някои от редиците на школата на МВР.

     Част от тях вече не са между живите.
     За децата и верните комсомолски секретари е била предвидена по друга роля. Те сега са в структурите на властта.
     При този обществен климат човешкият живот е загубил смисъл. Убиствата и самоубийствата са ежедневие. Рахитична, централизирана държава с несъразмерен и непрекъснато увеличаващ се брой чиновници, работеща за себе си, за апарата, не е в състояние да се справи с проблемите на обществото.
     Младежта, надеждата на България.
     Деструктивната ценностна система, насаждана у нас, възпитава не съзидатели, творци, а консуматори, чиновници, защото при тая корупция, дето я няма, в България единствено в раздутия държавен апарат имат възможността да се реализират.

      Другият изход – бягство от страната или в престъпния свят.
      Липсата на инвестиции, липсата на индустрия и правила на играта не дава възможност на честните образовани млади хора да се реализират тук. Това е съпроводено със системното зомбиране с пошли предавания по медиите и безбройните долнокачествени холивудски екшъни. Много телевизии, включително и финансираната от бюджета, са се превърнали в бинго зали и казина.
      А сега накъде, в какво е надеждата? България не е бедна и никога не е била такава. Тя има своя народ, своята земя и своята история. България е некадърно управлявана и системно грабена.
      Въпреки всичко, към края на седемдесетте години на миналия век българите успяха да построят и изградят една функционираща и произвеждаща социална държава.
      Въпреки безбройните волунтаристки решения и откровената некадърност на управляващите.
       Българите изградихме своята държава с упорития си труд и с лишенията, които търпяхме с мисъл за бъдещето, с надежда за добруването на децата ни.
      Шайка бандити ограби нашия труд, ограби нашите надежди, ограби бъдещето на нашите деца. Доведе до днешното безпътие и деградация на обществото и се надяват, че ще останат безнаказани.
Много страни са минали през подобни кризи, а България – не за пръв път. Ние вярваме, нещо повече, ние сме убедени в уникалните възможности на обществото да се регенерира, да се самообновяла и лекува своите рани.
       Жалко за нашите отиващи си в нищета пенсионери, за тяхната ограбена вяра, жалко за нерадостното детство на децата ни.

      Но! българското общество още не е казало своята дума.
      Вярваме, че то скоро ще разбере кои са неговите грабители и кои са неговите истински приятели и защитници.”
———————————————————–
* -  Н.Гусев

-  Автор: ст. н. с. д-р Симеон Войнов – Колектив ГИАП (Граждански Институт за Анализ и Планиране) -  петък, 13 January 2006 г. (Авторът е починал 2009 г.)

**  - „Страната „Х“ след момента „t“
http://iankov.blogspot.com/2007/07/t.html ; „Страната „Х“ в стратегията на КГБ“ http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_22.html ; „Мълчание в страната „Х“ http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_4331.html

*** - „…За всички българи, които превъзходно познават практиката на българските тайни служби, на пръв поглед изглежда доста странно обстоятелството, че Клаус Янсен е единственият европейски функционер, който официално и категорично е заявил, че е бил обект на престъпни строго секретни оперативни мероприятия, целящи неговото личностно компрометиране и оказване на шантажен натиск относно съдържанието на доклада, който предстоял да бъде изготвен и подписан от него.”
http://www.epochtimes-bg.com/2007-01/2007-06-11_02.htm

**** - „Само българската мафия си има държава”
http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_27.html ; “Червената мафия е само държател на заграбеното народно богатство” http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_4398.html



                                                                                                                               Източник




____________________________________________________________________________________

вторник, 18 декември 2012 г.

Драматична изненада на тих площад

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––








–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––


вторник, 11 декември 2012 г.

Картините на Eva Christin Laszka + U2














Eva Christin Laszka










четвъртък, 6 декември 2012 г.

Хореография и артрит



       Наскоро се запознах с хореографа аранжиращ сценичното поведение на видните толстоисти от фолклорната група "33 орудия"

       Човекът каза, че музикантите притежават уникална естествена телесна пластика, макар да се затрудняват от хроничния си артрит. Между другото спомена, че не било трудно технически да се спавят с микрофонията, която била предизвиквана от скърцането на ставите им при танцувалните им движението по сцената. Освен това ползвали мехлеми препоръчани им от Мик Джагър и правени по рецепта на древни келтски друиди.
      Пазя мейла на специалиста - ако Мили Инавова прояви интерес - насреща съм.




      Ама пък, като им слушам музиката си викам - теа пичове май могат и да свирят освен да `играт!
      Да им простим дребния недостатък, че не са шоумени кат Сламчо Тригунов.


               ______________________________




неделя, 2 декември 2012 г.

Аз съм за бурките



 

Човек дори добре да живее - не може без rock`n`roll!

Free counters!

сряда, 28 ноември 2012 г.

Вкусът на времето






           Комунизмът си отиде!
      Българчетата  си тръгнаха преди него и отдавна го изпревариха.
     

     Сега след дълга агония си отива и СДС!  Най-после!  И ДСБ - след него!
      Да влезе дядо Христофор!
     
За съжаление комун. онанистическите гаулайтери и еничарите им от преториянската гвардия на ДС си останаха тук - сити, блажни и важни!
       Но тях да не ги жалим - те си имат поп Ролекс Пловдивски и архонти!
       Кой ни е виновен!

     




събота, 17 ноември 2012 г.

Унгария приравни комунизма с нацизма

 

  
Парламентът на Унгария приравни престъпленията на комунизма към Холокоста и забрани тяхното отричане, предаде ИТАР-ТАСС. Съответната поправка на наказателния кодекс беше приета във вторник от парламента. Затвор от една до три години заплашва всеки, който отрича както Холокоста, така и престъпленията на комунизма, който ги поставя под съмнение или намалява степента на тяхната сериозност. 

Поправката бе внесена от управляващата дясна консервативна партия ФИДЕС, която на изборите миналия месец спечели две трети мнозинство. По време на предизборната кампанията един от главните лозунги на ФИДЕС бе обещанието да приравни престъпните деяния на комунистическия режим към тези на нацисткия. През февруари тази година бившата управляваща коалиция от социалисти и либерали одобри закон, забраняващ отричането на Холокоста. Сега десницата забрани отричането на престъпните деяния на комунистическата система. 

По време на унгарското въстание срещу комунистическата диктатура през октомври-декември 1956 г. загиналите и ранените унгарци от двете страни са съответно 2652 и 19 226 души.

петък, 16 ноември 2012 г.

Един български поет от 14 век.







Служебникът на Св. Патриах Евтимий Търновски


 
Добре дошла, хубава Христова невесто,
чиста гълъбице, позлатена от светия дух,
девствена похвало, пустинножителнице,
събеседнице на ангелите, добродетелни раю,
красиви доме на чистотата!
Бог обикна твоята хубост
и с различни чудеса те украси на земята,
а духът ти живее в небесата с ангелските воинства!
Ангелите те възхвалиха, а човеците те прославят;
тебе, девойко, възлюбиха и се затекоха
в благоуханието на твоето миро!
Ти си честната невеста на истинския жених!
Ти си крин, намерен всред тръне!
Тебе облажават човешките родове,
понеже си последвала своя жених!
Ти си застъпница на тези, които са в неволи,
и пристанище на тези, които са изложени на бури!
Твоят ковчег разлива благотворни струи
и прогонва бесовските пълчища!
Твоята църква лекува недъзите,
дава зрение на слепите,
очиства прокажените. Затова
облажавам, о, Петко, твоето тяло, съсъд свещен!
Облажавам и твоите честни членове!
Облажавам твоя благозвучен език,
защото не престана да слави бога!
Облажавам твоите очи,
защото не дрямнаха от сън, който води към смърт!
Облажавам ти ръцете, които се подвизаваха в труд
и не се облениха!
Облажавам ти и нозете, защото не отслабнаха
при всенощното бдение!







четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Истинският ПАТРИАРХ на православна ни църква!







                              Казва се Дядо Добри от с. Байлово!

      Спомоществувателя на храм Св. Александър Невски!
      Дядо Добри от с. Байлово!
     Отдавна е дал спастрените стотинчици за нужния ремонт, а нашите мазните  есемеси стоят неизпратени заедно с гнусната съвестта на държавата, която направи шоу от погребението на Максим.
 
 


















 
                  Това е любимата песен на Апостола Лъвскiй!
 
 
 
 
                ****************************************************




Я колко смрад и неропината византийска воня се е набоклучила на куп!


 




събота, 10 ноември 2012 г.

Sex, drugs and rock`n`roll

 


 





         Крилатата мисъл: "вино, жени и песни" е една риторична смислова постройка съществуваща открай време под различни форми в културата на народите на Европа и най-вероятно води началото си от времето на Дионисиевите празници на траките. Тя регламентира определено поведение за отдаване или търсене на удоволствието.  Това триединно мото се демонстрира като определящ екзистенциализъм в речта на доста народи.
         Ето няколко езикови образци:
  
  • Bengali/Hindi/Sanskrit – "Sur, Sura, Sundari" (music, wine and woman)
  • Bulgarian – "Пиене, ядене и някоя сгодна женица" 
  • Czech – "Víno, ženy a zpěv" (wine, women and song)
  • Danish – "Vin, kvinder og sang" (wine, women and song)
  • Finnish – "Viini, laulu ja naiset" (wine, song, and women)
  • Georgian – "ღვინო, დუდუკი, ქალები" (wine, duduk, women)
  • German – "Wein, Weib und Gesang" (wine, woman and singing)
  • Italian – "Bacco, tabacco e Venere" (Bacchus, tobacco and Venus)
  • Persian – "Kabab, Sharab va Shabab" (meat, wine and youth)
  • Norwegian – "Piker, vin og sang" (women, wine and song)
  • Polish – "Wino, kobiety i śpiew" (wine, women and song)
  • Swedish – "Vin, kvinnor och sång" (wine, women and song)
  • Spanish Spain – "Naipes, Mujeres y Vino, Mal Camino" (cards, women and wine, bad ways)
  • Portuguese – "Putas e vinho verde" (whores and green wine)
  • Spanish Argentina – "Pizza, Birra y Faso" (Pizza, Beer and cigarettes)
  • Spanish Uruguay – "Faso, vino y pala" (Marijuana, wine and oral sex to women)
 
 
         Странното е, че нашите вековни южни съседи и средновековни опоненти са възприели по различен начин този велик повик включващ в мъжкото въображение неизбежно жени, но те са го съчетали с насилието.
         За гърците - това е отдаване на "Πύρ, γυνή και θάλαττα" -   "огън, жени и на морето".
         За турците - (At, Avrat, Silah) - "кон, жена, оръжие". И в двата случая се подсказва есенцията на различен тип култура.
         В наше време - от края на 60-те години на миналия век - този крилатата фраза е добила глобална известност като: "Sex, drugs and rock`n`roll".
         През тридесетте години на миналия век - големия български поет Кирил Христов гениално опростил  идеята като я свел по български до "Жени и вино, вино и жени!"
         Някога на пазара в жк Тракия, в Пловдив, преди да го разбутат, към рекламата на една барака за "Кафе, чай" някой старателно беше добавил "и трева", та се чудих дали в наше време младите не изпускат нещо в идеологията си.
         .............................
         
         Както го е рекъл Омар Хайям:
         
Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени.
И много вино ще се лее сред вечерните механи.
Жени и вино! Но защо ли това неизмеримо благо —
кой и защо, тук на земята, за нас жестоко забрани!?
                   * * * * *
От всички, дето по реда си приеха кротко свойта смърт,
поне един дали намери спасение, обратен път?
Живей, целувай, пий до дъно в минутата на кръстопътя,
че няма връщане и няма ей тези радости отвъд.

  

  
   

 

вторник, 30 октомври 2012 г.

Похвално слово за българското слово

       В нащата култура няма равностоен творец  на Петър Увалиев в боравеното с приказното вълшебството на българския език!
      За мен речта му при обявяването му за Доктор хонорис кауза на СУ "Климент Охридски" е равностойна на най-добрите образци художествена литература писани някога на родния ни език!
      Предлагам  думите му за пиршество на ценителите на  българското слово.

                            Похвално слово за българското слово

      Простете ми. Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не си съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.
      Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.
      Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!
      Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.
      А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряното и затова все по отзивчиво съзнание.
     И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.
      Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българският род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват в строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.
      А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.
      А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дьх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.
      Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласка езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмис-лието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.
      И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „отвъд“, очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.
      Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост.
      И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено по-знание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто. Меракът по това по знание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.
     И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философски означения и определения – какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а просто че е.
      Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният звук ,,ЪТ“, орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градьт. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни.
      В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни:
                                         С враг врагувам – мяра
                                        
според мяра.
                                        
С благ благувам – вяра
                                         
според вяра.


      Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписана от какъвто и да било логичен канон:
                                         Леле моя, сабя халосия!
                                        
Море люта одринска
                                        
ракия!


      Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовьзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.
      С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавателната ценност на познание и по знание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги".
      А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллотрион фос – загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо".
      Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.
      И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково месторождение. А где е то? – тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря:
                                         Къде си ти, родино моя?
                                        
Във този хълм и онзи дол,
                                        
които днес един, друг
                                        
утре ще насели?
                                        
Не, ти си в мен, родино
                                        
моя.
                                         И радостта е скръб
.

     
Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание:
      Проклет да е онзи, който полива пустинята.


      *****************************

     Петър Увалиев  е български теоретик на изкуството, критик, писател, публицист и семиотик (1915 - 1999).
    Почетен доктор на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.



-

Блогове, които следя