Най-големият ни неприятел днес е официална Русия
Захарий Стоянов*
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим
настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват
тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка
човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава
що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е
официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които
да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс* (Николай фон
Гирс, 1820 1895 г., руски дипломат, министър на външните работи на Русия
по това време) и Катков* (Михаил Катков, 1820-1887 г., известен руски
реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий
Стоянов, бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден,
когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно
съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и
българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да
пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска
страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват
дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това
същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече
Санстефанска България. А защо я то прередлага? Защо такава глупа
непоследователност? – “Желае ни доброто, не ни е забравила”, отговарят
кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си
продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. –
“Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща.
Първо да протака работата, да ни държи във военно положение, което е
убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое
негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко
покровителско, да каже: “Ето, че без мене не могат българите; дайте ми
воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите”.
Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от
българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между
калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия,
не ще има възможност да сее разврат и да проповядва
шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение* (Трето
отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ).
Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало
против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но
забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото
това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити
гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и
държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички
градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се
надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не
разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества
такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”,
“има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире
му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като
минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят
на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи
букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени
парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на
непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а
по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли
сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим
наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате
“ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с
тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват:
“Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е
майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова
по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото
благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско
сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!
О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на
най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало,
свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските
славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди
паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно
кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните
площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”,
“Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”,
“Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий
септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме?
Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище.
Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват
покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не
основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да
капризничи…
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия
така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да
слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска
губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт
за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил
Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно
дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не
можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация
към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на
Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова
милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да
заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина
Вторая.
Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е
вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний
Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и
признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни
и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което
тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский
народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас,
както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но
не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души
узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото
то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми,
нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и
человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с
агнето!...
В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса,
Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски
държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при
царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е
подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши
с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни
рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански –
ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски,
както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А
кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той
е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25
години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил
радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в
София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е
написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската
убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на
читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало
преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски
лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни,
когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска,
Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на
България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето,
трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да
философстват нашите дипломати.
Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните
времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се
гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски,
Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и
пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея,
защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…
Русчук, 1-й март 1886 г.
* Предисловие към брошурата на Г.С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите".
Нарочно
съм сложил текста на З. Стоянов между тези две емблематични картинки,
известни на всеки му от моето поколение и, които той помни от първия си
учебник по Истопия на България.
Те илюстрират две непоклатими истини от историята -
всенародната радост от Освобождението от турското владичество на
България и акта на сключването на мирния договор между Руската и
Отоманската империя на 3 март 1878 год. в Сан Стефано.
Връзката между двете картинки е ясна и обяснима. Необяснимо е
присъствието на втората снимка на Едмонд дьо Ротшилд на подписването на
този договор, а обяснение има и то ни води към днешните геополитически
стремления на нашата освободителка.
Трети март - си е трети март.
Руската империя победила, а победителите пишат историята. Там - в
историята, Руската империя записала намерение за Българска държава с
определени граници и неконтролирано окупиране на територия на тази
държава за неопределено време от войските на Русия. Вероятно не всички
са наясно, но в този договор, както се оказа имало гаранции не
толкова за независима българска държава, колкото за независимостта на
други три балкански държави и уреждане на териториални вземания на Русия
на азиатския фронт на войната, които осигурявали проход на нефтените
пътища пряко от Каспийско до Черно море.
Справка: Нефтените кладенци на Каспийско море били собственост на Ротшилд. Същият финансирал руския император в тази конфликт.
Тази война гарантирала, че от двете страни на Черно море, по трасето
на нефта към Европа ще има контролирани от Русия територии, т.е.
безпроблемен пренос на нефт към пазарите в Европа. Иначе за какъв му е в
Азия нефта на Ротшилд, който финансирал тази война на Руската империя,
а разходите плати България, когато цар Фердинанд l обяви с Манифест
Независимостта на Царство България на 5 октомври 1 908 год. ?
Такава е връзката между двете картинки, но има и трета картинка, която никога не влезе в учебниците по История на България!
Ето я:
Обявяването на Независимостта на Царство България от Цар Фердинанд l
И
накрая - нека уточня - официална Русия не е народа на русите, както
Правителството на България не е българския народ - дори когато те
говорят от техни имена.
Едва ли има българин, които да не е благодарен на русите за Освобождението и направените жертви.
Но между Руската империя и русите като народ има разлика!
Между българите и русите също винаги е имало огромна разлика, както в
материално, така и в социално им положение, или манталитета им, и
светогледа - но това е без отношение към историята, а към тълкуването и.
Достоевски доста добре е описал колко предубедени са били българите, когато руската армия стъпила на българска земя.
Съвсем не се оправдали очакванията им да се хвърлят в краката на
военачалниците и да им целуват ботушите, защото добре знаели как рита
този ботуш и колко безмилостна била царската милост на Дядо Иван от
предишните 7(седем) войни, които Русия водила против Турция по нашите
земи.
Българите помнели как стотици хиляди семейства били насилствено
откарвани при обратния ход на войската към безлюдните земи на Русия - за
да бъдат налагани като жив плет при евентуална турска агресия от
нейните земи към Русия.
Да, българите били подозрителни и последвалите събития на ОФИЦИАЛНА Русия го доказват!
Благодарни били.
Благодарни сме и днес, но това не дава основание никому да ни заробва по един или друг начин отново.
Да - 32,5 тона злато е платила България, с които е покрила разходите на Русия във войната.
Това е факт.
Какво повече се очаква от нас?
Боже, пази България!
.jpg)
