Хвърлям по едно око:

Посещения на блога

четвъртък, 5 декември 2019 г.

Похвално слово за българското слово







     Простете ми.
     Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.

     Но кой съм аз за да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед?
     Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.

     Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път е, и толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!
     Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомство на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково.      Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.
     А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряваното и затова все по-отзивчиво съзнание.
      И българският говор се зачева като пред-говор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.
     Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българския род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във сторен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.
     А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.
     А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същи дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.
     Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласа езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмислието и без-смислието. И Философският трактат на Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.
      И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки „мета” значи и „отвъд”, очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяваме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.
     Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме: какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна същественост.
      И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено пoзнание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.
      Меракът по това пoзнание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.
Uvaliev

     И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърните мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философски означения и определения – какво е например същност и какво естество. Мислил е езикът ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а че просто е.
     Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понякога слуша чудеса. Например безобразният, безизразният звук „ЪТ”, орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежен Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градът. Ът, ът, ът, ът, ът. Не е ли този громолек ек от конски копита, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни.
      В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни:
            С враг врагувам – мяра
            според мяра
            С благ благувам – вяра
            според вяра.
      Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнал от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществявана сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписвана от какъвто и да било логичен канон:
           Леле моя сабя халосия!
           Море люта одринска ракия!
      Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовъзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се съдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.
      С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавателната ценност на познание и познание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги.”
      А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллотрион фос – загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо.”
      Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.
      И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково месторождение. А где е то? – тревожно пита Яворов и покъртително отговаря:
            Къде си ти, родино моя?
            Във този хълм и онзи дол,
            които днес един, друг утре ще насели?
            Не, ти си в мен родино моя.
            И радостта е скръб.

      Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание :
     Проклет да е онзи, който полива пустинята.


                               ПЕТЪР УВАЛИЕВ

_______________________________________________________________________________________________________
Слово, произнесено на тържественото събрание в аулата на СУ „Св. Климент Охридски” – 24 май 1995 година



.

сряда, 7 август 2019 г.

Преди 75 години БКП започва "помакедончването" на българите в Пиринско





     През август 1946 година в Москва се провежда обща българо-югославска среща, на която Сталин се разпорежда българските комунистически власти много по-интензивно да развиват „македонско съзнание” сред българите в Пиринския край. На Августовския пленум на ЦК на БКП от 1946 г. е взето решение за започване на действия в Пиринска Македония, с които да бъде променено самосъзнанието на българите и да им бъде наложена принадлежност към "македонската нация".

     Предисторията на този процес започва малко повече от едно десетилетие преди това.
     За първи път признаването на съществуването на отделен македонски народ и македонски език е прието със секретна резолюция на Комунистическия интернационал през януари 1934 г. по т. нар. македонски въпрос.
     Резолюцията по македонския въпрос и по ВМРО (обединена) на Балканскиясекретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал и до днес се сочи като един от най-важните документи за създаването на македонската нация.
     Истината е, че Резолюцията създава затруднения, и то в тесния кръг на ръководството на БКП и зависимите от нея ВМРО (обединена), Акционния македонски комитет за защита на емиграцията, Македонския литературен кръжок, Македонския народен съюз в Америка и др.
Тя става и повод за разработването на македонски език, литература и история. Малко известен факт е отделянето на „съветско” Петричко в самостоятелна държава, след като се правят декларации, че то е колония на България.
      Новата политическа линия, зададена от Кремъл, е наложена в БКП и Югославската комунистическа пария (ЮКП), които започват да изпълняват московския план за формиране на друго национално съзнание сред българите в Македония.
За изработването на резолюцията по македонския въпрос най-голяма роля има преди всичко ръководителят на ВМРО (обединена) Димитър Влахов, известен български дипломат, висш чиновник и политически опортюнист.
      След като ВМРО (обединена) изживява сериозна криза, която ще доведе доразпадането й, Д. Влахов и Владимир Поптомов напускат Париж през лятото на 1933 г. и заминават за Москва, докато останалите ръководители на организацията, некомунистите, се оттеглят от по-нататъшна дейност.
      Във ВМРО(об) остават само български комунисти. На практика тя става неразделна част от Коминтерна, БКП и Балканската комунистическа федерация, ръководена от Г. Димитров.
Влахов и Поптомов са инициатори на редици действия на Коминтерна след многобройните си писмени изложения, с които настояват ВМРО (об) да бъде реанимирана и да продължи съществуването си, като официално да се признае и съществуването на македонска нация.
Тази възможност се открива след ХІІІ пленум на ИККИ, когато Балканският лендерсекретариат е възглавен от чешкия комунист Бохумил Шмерал, който няма и най-малка представа от македонския въпрос. Той свиква на заседание по македонския въпрос намиращите се в Москва балкански комунисти.
     На него не присъстват нито Г. Димитров, който след Лайпцигския процес е в затвора „Моабит”, нито Васил Коларов, Антон Иванов, Станке Димитров Вълко Червенков.
Така се стига до Резолюцията по македонския въпрос, утвърдена на 11 януари 1934 г. През февруари 1934 г. резолюцията е разпространена в отделите на Коминтерна и оттам е връчена на ВМРО (об) за изпълнение. 
     След тази резолюция вече не се поставя въпроса за балканска федерация, а само за правото на „македонския народ” на самоопределение и отделяне му от държавите поробителки (Сърбия, Гърция и България) в независима република на „македонските” трудещи се.
Само два месеца след приемането на Резолюцията Георги Димитров изпраща писмо до ЦК на Македонския народен съюз в Америка.
     В запазената чернова на това писмо Г. Димитров пише:
„Като син на македонско семейство, прокудено след Илинденското въстание, аз се чувствувам неразривно свързан с борбата на българс...”. Последната недописана дума е задраскана и е написано „македонския народ”.



      в. ГЛАСОВЕ публикува резолюцията на Коминтерна с незначителни съкращения.

               Резолюция на КМ по македонския въпрос и ВМРО (об)

      
                                                                                                                  Москва, 11 януари 1934 г.
                                                                                                                                    СЕКРЕТНО


      I. В условията на изостряне на международните и класовите противоречия,  на  непосредствена опасност от нови войни и на назряване на революционна криза македонското нац. рев. движение, възглавявано от ВМРО (об.), играе роля на важен революционен фактор и съюзник на работническата класа, селячеството и всички потиснати националности в борбата за събаряне господството на буржоазията и помешчиците в трите поробващи Македония държави (България, Югославия и Гърция).
      Господстващите нации на трите разделили Македония империалистически държави обосновават националния гнет чрез отричане на националните особености на македонския народ чрез отричане съществуването на македонска нация.
      Българският шовинизъм, използвайки близостта на македонския език с българския, ги обявява за българи и с това оправдава окупационния режим в Петрички окръг на Македония и грабителската си политика по отношение на цяла Македония.
      Водейки борба против разделянето и поробването на македонския народ, против всички видове национално, културно, социално и икономическо угнетяване, ВМРО (об.) е длъжна да разобличава истинския смисъл на всички софизми, отричащи на македонците характера на нация, и да не допуска тяхното проникване в собствената й среда.
       Борбата за обединена независима македонска република на трудещите се е дело не само на македонските трудещи се маси, но и на борещите се под ръководството на компартиите работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция. 
       Компартиите са длъжни да отделят за работа във ВМРО (об.) необходимото количество партийци македонци.
      В тази борба централен лозунг на ВМРО (об.) трябва да бъде лозунгът за правото на нацията на самоопределение до отделяне и завоюване на независима обединена македонска република на трудещите се. 
       ВМРО (об.) е длъжна да внедри в съзнание на масите на трудещите се македонци, че единствени техни съюзници в борбата за освобождение са работническата класа, селячеството и другите угнетени от общия враг националности, че само съвместната постоянна борба с тях ще обезпечи националното освобождение и обединение на Македония.


_________________________________________________________________________

петък, 2 август 2019 г.

Кой се търкаля в калта?






   Оказва се, че у нас чумата не е само по свинете...


 ________________________________________________________________

петък, 12 юли 2019 г.

Третата България . ..





     БългарчЕтата си мислят, че има спасение поединично, което е в основата на трагедията им. ..

     С малките залци хляб, които получават по милост от своите комунал онанистически угнетители - гаулайтерите от номенклатурата на цекато на бекапето им и червените гещаповци от ДС=КГБ/ГРУ - като гласуват за тях и ги овластяват - изяждат бъдещето на своите деца и внуци.
     Същото се отнася и за онези, които можеха да свалят всяка власт, а вместо това свалиха малодушно гарда и радиаторите си, търсейки прехрана за семействата си в чужбина.
     Така се е затрило Второто Българско Царство! Затова сме си стояли, рупайки джанки, 500 години под турско робство, иго, подтисничество, владичество, съжителство (всеки да си избере аопределението - макар да няма разлика в съдържанието)
     Така се затрива в момента втората комунал онанистическа республика.

     И Третата България!

     Не се заблуждавайте!


______________________________________________________________________________

Блогове, които следя