Владимир Пантин за Русия през 2025 г .: "Окончателният крах на империята"

     Общата схема на еволюционното развитие на Русия по пътя на окончателната модернизация (тоест еволюционната структура на сегашната й фаза на пробив) може да бъде представена много накратко, като се използват четири 36-годишни цикъла, чиито граници са следните ключови дати (повратна точка).

 • 1881 г.  Навлизането във фазата на модернизационния „скок“ се дължи както на външнополитическите провали на Балканската война, така и на сериозното обществено разочарование от резултатите от „големите реформи“ от 1860-те години. Повратният момент в руската история, който бележи влизането на страната по нов път, е бруталното и ирационално, от гледна точка на здравата логика, убийството на цар-освободител Александър II на 1 (13) март 1881 г., което е погребано като опит за политически реформи, предназначени да ограничат автокрацията и да дадат на обществеността възможността за участие в законотворчеството, както и надеждата за формирането на руския капитализъм „отдолу“, за интензивното развитие на дребнобуржоазния сектор в руската икономика и в руското общество.

• 1917 г. Първият основен резултат и значителен политически резултат от напредването по пътя на заемане и изучаване на капитализма от Запада според методологията, дефинирана от автократичната държава. Русия участва във безсмислена и открито разрушителна световна война за нея във всички отношения; над руската икономика и страната като цяло, Дамокловият меч гигантски и бързо нарастващ държавен дълг по отношение на западните страни; Руското общество е напълно отчуждено от властта, няма ефективни институции за формиране на политическа хармония и компромиси и е лишено от подходяща политическа практика, което го прави обречено в кризисна ситуация на властта на радикали и политически авантюристи. Повратният момент, който бележи началото на радикален политически обрат в руската история, е белязан от две фатални дати:

• 1953 г. Край на периода „буря и натиск”. Страна, преминала най-тежкото изпитание на „истинския социализъм“, варварно унищожавайки собственото си селячество (чрез колективизация като съзнателно провеждана властна политика), изградена върху костите на затворници от сталински концлагери, мощна военна индустрия, която с нечувана и необоснована цена побеждава нацистка Германия и поставя основите ядрен паритет с нов световен лидер - САЩ и дори успя да го надмине в областта на създаването на термоядрени оръжия - тази страна си позволи да , Промяна в стратегията. Принудена да излезе от пътя на пряката конфронтация със Запада, Русия (СССР) влезе в продължителен период на тежка и изтощителна конкурентна конфронтация с нея (преди всичко в лицето на лидера на центъра на САЩ).

      Повратният момент, който бележи началото на прехода към тази нова стратегия, която по-късно стана известна като „мирно съвместно съществуване на системи“, е посочена и с две ключови дати: 5 март 1953 г. (смъртта или сложно убийство - на „великия лидер“ и генералния секретар Сталин, освободен в свободен политически полет „Черното стадо“ на сталинистките сатрапи) и 13 септември 1953 г. (Хрушчов става първи секретар на ЦК, получавайки възможност да върне в ръцете на централния партиен апарат пълната власт в страната и по този начин постепенно, но с безмилостна последователност да премахнат своите политически конкуренти от лостовете на реалната власт). Между тези дати могат да се отбележат и две много значими събития: арестът на Берия (26 юни 1953 г.), който дотогава беше най-мощната фигура във властовата структура, възникнала след смъртта на Сталин, т.е.
     Стратегическият завой на Русия (СССР), определен през 1953 г., доведе до бързото разпадане на предишните разрушителни революционни амбиции на нейното политическо ръководство (окончателно израстващи в нелепи заплахи за „изпреварване и изпреварване на Америка“ и „погребване“ на капиталистите, както и не по-малко нелепи обещания за изграждане на комунизъм до 1980 г.). Бившият безцеремонен тормоз сега все по-често се оказва в отбранителна позиция, изпитвайки остър натиск от обединените сили на водещите страни на световния процес на модернизация. Нещо повече, толкова повече СССР трябваше да преодолее негативните последици от предишното си неорганично развитие на периода „буря и натиск“,

• 1989 г. Влизането на Русия (СССР) във фазата на имперската разкъсване, когато следващият кръг на подновяване на нейната имперска власт и отстояване на имперските им амбиции в конфронтация със световния лидер на центъра (олицетворен по това време от президента на САЩ Рейгън с неговата политика на „кръстоносен поход срещу СССР - Империя на злото ”, както и стратегията на„ Междузвездни войни ”) СССР беше принуден да проведе в условия на дълбока международна изолация и катастрофален недостиг на ресурси. Изглежда, че всички възможни нещастия паднаха върху страната. Неуспешна и във всеки смисъл разрушителна за страната афганистанска авантюра, раздора на вътрешнополитическите механизми на политическо управление и икономическата мотивация на продуцента, криза на доверие в властите и пълна идеологическа безпомощност на партийното ръководство.

      Към 1989 г. събуденият елемент на социално недоволство от комунистическото правителство започва да излиза от всякакъв контрол на традиционните политически институции на социализма, както в рамките на СССР, така и извън него - в страните от „социалистическия лагер“. Преходът към фундаментално нова политическа ситуация в страната и в света в този случай отново може да бъде посочен с две ключови дати: 26 март 1989 г. (първите сравнително свободни избори в СССР за делегати на Конгреса на народните депутати на СССР, които направиха възможно формирането на реформаторско мнозинство на конгреса и даде допълнително, т.е. в много отношения решаващ импулс към политическите реформи в страната, които две години по-късно доведоха до премахването на властта на КПСС, разпадането на СССР и формирането на демократичен политически режим в Руската федерация) Събития от октомври - ноември 1989 г. в Източна Европа (свалянето на комунистическата власт и демократичните трансформации в социалистическите страни от Източна Европа - Полша, Унгария, Източна Германия, България, Чехословакия). „Социалистическият лагер“ необратимо се срива, социализмът губи в очите на съветския (и постсъветския) политически елит предимствата на ефективно средство и формиращия принцип за решаване на стратегическите проблеми на развитието на Русия.

      Страната предприема нов неизследван начин за съчетаване на номенклатурно-държавните принципи на администриране на властта с пазарно-капиталистическите принципи на управление. В пространствата на Евразия, където всички наченки на отношенията между частната собственост и свободното предприемачество, корени преди това тук, бяха изгорени от най-жестокия терор, държавата сега със същия болшевишки натиск интензивно изкоренява основите на бившата непазарна социална солидарност, безмилостно унищожава бивши социални институции и социокултурни архетипи. И за да го замести - той образува механизми на всеобхватна комерсиализация, индивидуализация и монетизация на всички формирани преди това социални отношения, проповядвайки свободния пазар и частната собственост, който се прилага във всички ключови области на социалното възпроизвеждане, в ситуация

• 2025 г. Окончателният крах на империята и парадигмата на имперското развитие в Русия. Триумфът на историческата тенденция, неумолимо диктуваща на страната необходимостта от влизане в общността на модернизираните държави (или чрез пълен срив на държавата и преход за неопределено време към режима на „външно управление“, или чрез цивилизовано разкъсване на модерното минало на страната до една или друга степен; конкретно решение този проблем зависи от нашата настояща и утрешна политическа благоразумие). Точната дата на финалния акорд на фазата на „шута“, разбира се, е скрита в мъглата на бъдещето, но изглежда, че историческият модел, който е в сила досега, изглежда доста впечатляващ и позволява на читателя сам да направи съответните заключения.

          Четвъртият 36-годишен цикъл (1989–2025 г.)

      Период 1989–2000 г.

(1). В страна с липса на пазарна икономика и гражданско общество, с неделимостта на властта и имуществото, вкоренени в цялата жизнена система, при липсата на частни правни институции и държава, която напълно е загубила идеята за задълженията си към законосъобразен гражданин, в тази страна с благословията на 19-ата партийна конференция (юли 1988 г.) стартира процесът на формиране на институти на парламентарната демокрация. Така правителството подписа невъзможността да осигури минимално необходимите предпоставки за пазарна реформа на икономиката. По характерния си начин на пълна социална безотговорност тя насажда с една ръка уменията на институционалната демокрация в обществото, а с другата - проектите за икономическа модернизация на социалистическата система. С други думи, тя предпочиташе „да играе с огън“, вероятно вярвайки че това са само „игри в размирни води“, които ще й позволят в крайна сметка да хване в света на западния просперитет. Но държавно-политическият крах от 1991 г. в много отношения надхвърли най-смелите очаквания и прогнози.

      Разпадането на СССР (декември 1991 г.) не беше краят, а само началото на драматичния процес на развитие от руското общество на политическото пространство, образувано върху руините на империята на националната държава. Сложността на тази наистина историческа задача под ефемерния характер на ресурсите на социалната интеграция и постсъветската интеграция на идентичността и острата криза на идентичността (породена от разлагането на повечето от съветските социално значими модели на идентификация) все още не е напълно разбрана не само от масовото съзнание, но и от руската политическа класа и експертната общност, която го обслужва , Оттук и удивителната стабилност на многобройните илюзии и един вид отклонение от политическата визия,

      Търсенето на нова стратегия за национално-цивилизационно развитие и в същото време съответните модели на идентификация се извършва от руския политически елит в изключително неудобно положение, сякаш на кръстовището на глобализиращ се свят и затънало в състояние на преход (непълна модернизация) на Русия. Нещо повече, както политическите, така и социокултурните процеси в руското общество, в много отношения, все още се развиват извън фаза с процесите, характеризиращи авангард на съвременния свят. Освен това има много сериозни причини да се смята, че „антикомунистическият преврат“ от 1991 г. и последвалият крах на СССР при модернизацията на Русия еволюционно не са равностойни на разпадането на империята на Наполеон III във Франция през 1870 г. или разпадането на „Третия райх“ в Германия през 1945 г. град,

      Русия, такава фундаментална промяна в стратегията на модернизацията в най-добрия случай, тепърва предстои и дотогава е предопределено да остане в ситуация на системна нестабилност, преживяваща вътрешни борби и конфликт на политически намерения за догонваща модернизация и имперско възстановяване - взаимно детерминирани и стратегически еднакво безнадеждни. Дълбочината на социалното унищожение, което сполетя руското общество през годините на съветско-комунистическия непазарен експеримент, все още не е напълно изяснено. Наред с архаичното, тогава бяха унищожени зародишите на самоидентичност на отделен автономен от държавата и в същото време идеи за върховенството на закона (върховенство на закона) и частната собственост и на полето, изчистено по този начин, се образува напълно специално поле. по свой начин уникалната ценностна система на съветската личност (разчитаща изцяло на държавата като източник на материалното си съществуване и в същото време изцяло се стреми да се освободи от държавата в социално-политическия аспект, „живейте добре, но не по посока“). Опит за изкореняване на институциите и практиките на съвременната демокрация и пазара в Русия на тази основа доведе до повече от десетилетие по-късно до много противоречиви и нееднозначни (и до известна степен безпрецедентни) резултати и още по-несигурна перспектива.

      До средата на 90-те години. след завършването на първия етап на „шокова терапия” и ваучерна приватизация, вместо да се разделят властта от собствеността, започва да се оформя нов преходен, своеобразен „push-pull” модел на отчуждаване и натрупване на имуществени и енергийни ресурси, в който малцина, „упълномощени от властите”, получават допълнителни печалби и контрол върху ключови икономически ресурси на обществото (ограничаване или пряко намаляване на жизнения стандарт и политическото участие на огромното мнозинство от населението) и правителството контролира тези obstvennikov и правоприемници част от техния късмет, формиращи тези фондове механизми за политически и идеологически контрол върху изборния процес (най-вече чрез "джоба" на политическите партии и на контролираните медии ресурси). Подобен модел насочени към стабилизиране и запазване, възникнали през 1993-1996 г. "Олигархичният" политически режим блокира фундаментално процесите на регистрация на средните слоеве на обществото като ключов обект на либерално-демократичния модел на политическо и икономическо развитие.

      Комерсиализация на 90-те години извършиха последователно и безсрамно отчуждаване на повечето основни социални и професионални групи, лишавайки ги от възможността въз основа на професионална дейност да поддържат собственото си съществуване. Практиката на „борба без правила“, станала твърдо установена в условията на явна неефективност на работата на новите демократични правни институции, последователно разрушаваше вече почти ефимерните основи на социалната консолидация и самосъхранението. До края на 90-те години. в руското общество възникна ясно искане за нареждане и дисциплиниране на новите елити, укрепване на руската държавност и определена корекция на преобладаващата стратегия за либерално развитие, въвеждане на различни интервенционистки импулси от държавата. Тези обществени настроения успешно съвпаднаха с стремежа за собствено политическо възраждане и за власт, узряла в недрата на СССР, рухнаха оцелели номенклатурни структури. С отслабващ глас патриархът на руската демокрация Б.Н. Елцин предостави на страната (в нощта на 31 декември 1999 г. до 1 януари 2000 г.) нов лидер, който отговаря на всички изисквания на идващата ера.

     Период 2000 (1) —2013

     След март 2000 г. степента на политическия живот в страната значително намаля. Политическите иновации преминаха в категорията на монополните прерогативи на новопостроената „изпълнителна вертикала“. Опозицията, лишена от ефективни лостове за влияние както върху процеса на вземане на политически решения, така и върху формирането на масови политически нагласи, окончателно загуби своя „непримирим“ компонент, стана „системна“ (или по-скоро „ръчна“). В същото време изпълнителната власт, която блестящо се реализира през 1999-2000г. собствен избирателен проект и претендирайки, че е лидер в политическия живот на страната днес, придоби перспективата да изгради пряко отношения с обществото, заобикаляйки всички видове институционални посредници. Като цяло има фундаментално опростяване на редица най-важни механизми на политическото развитие, намаляване на потенциала на възникващите демократични институции.

     В същото време изключително благоприятната външноикономическа ситуация осигури на Русия забележим икономически растеж и определени ресурси за възраждане на позицията на държавата (и най-вече на новата висша държавна бюрокрация) както в икономиката, така и в политическия живот. От началото на втория президентски мандат В.В. Политическата офанзива на Путин започна не само в посока на икономиката (и определена дисциплина на олигархията), но и в посока на комерсиализация и монетизация на ключови системи за социално възпроизвеждане (здравеопазване, образование, наука, пенсионно осигуряване, жилищно-комунални услуги), т.е. пазарно „ограничаване“ на населението, въвеждането му в състояние на пълен контрол и готовност за нови дела на самоотричане за доброто на държавата.

     Настоящите тенденции в обществените настроения и очаквания показват, че една нова стабилна държава, която може да се развие след унищожаването на сегашната, ще бъде значително по-малко демократична и либерална. Както знаете, в класическия случай демокрацията, върховенството на закона, конституцията и елементите на гражданското общество възникват, когато влиятелните бизнес и социални участници разбират необходимостта от политическо ограничаване и ограничаване на суверена на властта. Руската ни традиция е различна и ограничението на автократичната власт на суверена в Русия винаги е било перспективата за формиране на конспирация в сянка в непосредствена среда на „суверена“. Руските либерални реформатори от 90-те години в това отношение те се оказаха по-скоро традиционалисти.

     Те използваха държавната власт с цел преразпределяне и приватизация на държавна (по това време - всеобхватна) собственост в интерес на нововъзникващата нова „партия на власт“. В най-кратки срокове бяха формирани стабилни и влиятелни групи по интереси, заинтересовани да институционализират този механизъм на „държавна приватизация“ и съответната трансформация на спонтанно формирани през 1989-1993 г. демократични практики. Възникна въпросът за „управляваната демокрация“ и за формирането на подходящи инструменти и технологии, а по-късно за процедурния и институционален дизайн на нуждите на правителството за надеждно и ефективно управление на политическите настроения и избирателните предпочитания на обществото.

     Резултатът от последните двадесет години на обществено-политическо развитие на Русия се превърна в парадоксална ситуация: както руското правителство, така и руското общество последователно и необратимо губят ресурсите и уменията, необходими за осъществяване на политика на насилствено, коварно господство, но тези загуби не се компенсират чрез придобиване на качествата на алтернативно, модерно политическо поведение, т.е. включващи способността за разрешаване на възникващите социални противоречия и конфликти чрез компромиси и формализирани процедури за правене конфликтни страни по взаимно обвързващи задължения. С този багаж от почти неразрешими проблеми Русия навлиза в бъдещето, което - по всички горепосочени причини - обещава все още достатъчно дълго движение в предишната логика на развитие, т.е.

     Периодът 2013-2025

     Днес този период все още е скрит в мъгливия мрак на времето. Определено обаче можем да кажем за два основни етапа, които го ограничават. И първата (2013), и особено втората (2025), показват предстоящия фундаментален обрат в руската политика. В първия случай това ще бъде свързано с радикална дестабилизация на режима, възникнал в постсъветския период. Русия ще навлезе в период на сериозни външнополитически усложнения и конфликти, реалната заплаха ще надвисна над нейната териториална цялост и вътрешнополитически консенсус в обществото. Това най-вероятно ще изисква радикална ревизия на вътрешната и външната политика на държавата, както и на принципите на нейното функциониране. Във втория случай ще говорим за много повече.

      Русия е на път да завърши поредица от различни мащабни цикли от историческата си еволюция. И решаващият тест за неговата готовност за ново качество на историческото развитие, увенчавайки тези исторически цикли, като пълноправен и общопризнат и желан член на световната общност на съвременните и демократични държави. Или Русия ще успее да се справи с това, може би най-трудното изпитание в своята история, или ще се разпръсне като мираж, без да намери място в общността на съвременните нации от утрешния глобализиран свят.

      Въпреки това, за да не завършим тази тема с толкова драматична и в същото време абстрактна бележка, нека отново да разгледаме историческите цикли, преминали по-горе, и да се опитаме да открием да откраднем определено творческо послание в тях, което ни позволява да се опитаме да разберем задачите и ограниченията на развитието на бъдещето въз основа на инварианти от миналото развитие. Анализирайки последните три исторически пробива в Русия, ние идентифицирахме следната последователност от исторически етапи.

     Московски: 1353 - 1389 - 1425 - 1462 (1) - 1497;
     Петровско-Екатеринински или Императорски: 1653 - 1689 - 1725 - 1762 (1) - 1797;
     Последният: 1881 - 1917 - 1953 - 1989 (91) - 2025 г.

     От четирите 36-годишни компонента, всеки 144-годишен удар от цикли, първият (1353-1389, 1653-1689 и 1881-1917) всеки път представлява цикъл на започване и търсене на стратегия за обновяване на държавата, адекватна на външните предизвикателства. Това търсене винаги е причинено от разочарование от възможностите на недържавните инициативи в тази актуализация. Държавата винаги се използва като своеобразен „архимедов лост“ за самопреобразуване на Русия. Ролята на този цикъл за последващо развитие е, че през този период се формира системна основа за бъдеща трансформация, обучава се необходимия персонал и нов политически елит. 
     Вторият цикъл (1389-1425, 1689-1725 и 1917-1953) е цикълът на изпълнение на подготвения проект за модернизация. През този период се преобразува цялата съществуваща икономическа и обществено-политическа система на страната. Предишните доминиращи режими се премахват, почвата се "изчиства" за нов начин на живот. Но в същото време се разкриват фундаментални несъвършенства на новата система и основни ограничения, които застрашават жизнеспособността на проекта като цяло.

     Третият цикъл (1425-1462 (1), 1725-1762 (1) и 1953-1989 (91) е цикъл на системна „релаксация“. Държавата вече не е в състояние да се справи с пълния спектър от социални проблеми, свързани с изпълнението на проекта. Ключовият фактор на еволюцията е частният интерес на бюрокрацията и класа на услугите (номенклатура), по-рано строго дисциплинирани и послушно изпълняващи волята на суверена. Бившият монопол на върховната власт върху политиката се ерозира. Освен това се осъществява своеобразна институционализация на политическия конфликт между отделни групи обществено-политически елити (по време на „крайния прилив” тази роля на посредник между противоречиви регионално-индустриални партийно-икономически кликове се изпълняваше от апарата на Централния комитет и други специализирани номенклатурни институции).

      Задачите от четвъртия, последен цикъл на ритници (1462 (1) -1497 г. , 1762 (1) -1797 г. . и 1989 (91) -2025 г.) всеки път, въз основа на състоянието на неограничена свобода на държавния клас и сериозно отслабване на държавната власт, връщане на страната и нейния елит в подчинение. Но това трябва да се направи не толкова чрез пряко насилие, както например Петър I и Сталин, а с помощта на един вид пакт, който предоставя на елита „свободи“ по въпросите на икономическото му устройство и гарантира просперитета и реда в страната, в същото време тя връща на властите монопол върху приемането и прилагането на всички важни, стратегически политически решения. По този начин потенциалът на държавата е концентриран върху решаването на предимно външнополитически проблеми,

     Първи цикъл 1881-1893 1893-1905 1905-1917
     Втори цикъл 1917-1929 1929-1941 1941-1953
     Трети цикъл 1953-1964 (5) 1964 (5) -1977 1977-1989
     Четвърти цикъл 1989-2000 (1) 2000 (1) ) -2013 2013-2025

     Всеки цикъл се разгражда, от своя страна, на три 12-годишни етапа, същността на които, за простота и яснота на представянето, се илюстрира с примера само на последния, последен извор на руското развитие. Първият 12-годишен етап от всички цикли е етапът на структурните трансформации в политиката, икономиката, обществото, който подготвя и формира предпоставките за последващи реформи (предимно в областта на икономиката), които позволяват на Русия, поне чрез имитация, да отговори на изискванията на световното развитие и по този начин да участва в световния процес като негов предмет. По отношение на Запада на този етап доминира логиката на „отдих“ и един вид „флирт“, за да се получи достъп до изключителни технологични ресурси (в областта на финансите, военните дела, политическите или информационните технологии и т.н.),

      Вторият 12-годишен етап е квинтесенцията на икономическите трансформации на целия цикъл. Тук се осъществява най-последователното изпълнение на основната му цел и се наблюдават най-очевидните успехи в тази област. Отношението към Запада на този етап се характеризира с „логиката на паритета“, логиката на равни.

      Особеността на третия 12-годишен етап е, че именно тук първоначално се разкриват очевидни външни и вътрешнополитически последици от прилагането на основната стратегия на целия цикъл, които сега действат като нейни обективни ограничения. Характеризира се с комбинация от инерциално движение в предварително зададена посока с различни видове „скитане“ и „прозяване“ в най-неочаквани посоки. Това често поражда явленията на политическа и икономическа стагнация, „умора“ на елитите и обществото. В същото време, точно на този етап, логиката на "асиметричен отговор" често се формира по отношение на Запада. Всъщност търсенето на такава възможност е същността на външната политика на Русия на този етап. Иронията на историята се проявява тук във факта, че винаги, когато руските власти смятат, че е на път да покаже на Запада "майката на Кускин",

      В същото време всеки 12-годишен етап от 36-годишния цикъл от своя страна може да бъде разделен на три четиригодишни периода, разделени от съответните повратна точка (точки на промяна в руската политика и икономика). Така в рамките на настоящия 36-годишен цикъл могат да бъдат идентифицирани следните повече или по-малко изразени преходни точки: 1989-1993-1997 (1998) -2001. Стойностите от 1989 и 2001 г. за руското развитие гореописаното вече беше обсъдено; що се отнася до 1993 г. (указ на Елцин за прекратяването на Конгреса на народните депутати и Върховния съвет, драматичните събития от октомври 1993 г., приемането на новата Конституция на Руската федерация и първите избори в Държавната дума) и 1998 г. (по подразбиране през август 1998 г., правителството и политическа криза), тогава няма смисъл да се разпространява тяхното значение. Въз основа на това може да се предположи, че 2005, 2009, 2013, 2017, 2021 и 2025 година. (точността на запознанствата е плюс или минус 1 година), най-вероятно, също ще се превърне в редовни точки на повече или по-малко важни промени в руската политика и икономика. Очевидно това позволява до известна степен да прогнозира точките на бъдещите промени в руското развитие.

__________________________________________________________________________________________


Владимир Игоревич Пантин (роден 1954 г.) е руски политолог. Кандидат на химическите науки (1980), Кандидат на политическите науки (1995), доктор на философията (1998). Носител на златния медал N.D. Кондратьев 2012 „за изключителния си принос в развитието на социалните науки“. От 2009 г. - главен изследовател, ръководител на катедрата за вътрешнополитически процеси, Център за сравнителни социални, икономически и социални и политически изследвания, IMEMO RAS, член на Научния съвет на Института. От 2010 г. е главен научен сътрудник в катедрата за анализ на социално-политическите процеси в Института по социология на Руската академия на науките.