Сърце разумно – размисли за основите на правото

                       Размисли за основите на правото



Реч на папа Бенедикт XVI пред германския парламент на 22.09`2 011 г.



За мен е чест и голяма радост да говоря пред толкова почтена аудитория, пред парламента на моята родна Германия, който, бидейки демократично избрано представителство на народа, се събира тук, за да работи за благото на Федерална република Германия. Бих искал да благодаря на Президента на Бундестага за поканата да направя това обръщение и за добрите приветствени и признателни думи, с които той ме посреща. В този момент се обръщам към вас, уважаеми дами и господа, като ваш съотечественик, който през целия си живот е съзнавал тясната връзка с родната Германия и е наблюдавал делата й с неотслабващ интерес. Въпреки това, поканата беше отправена към мен като към Римски Папа, Епископ на Рим, който носи височайша отговорност за католическото християнство. С тази покана вие признавате ролята, която играе Светият престол като партньор сред общностите на народите и държавите. Като изхождам от международната отговорност, която лежи върху мен, бих искал да предложа на вашето внимание някои мисли за основите на свободната правова държава.
Позволете ми да започна разсъжденията си за основите на правото (Recht) с кратка история от Свещеното писание. В Трета книга, Царства, става дума за това, че след като младият цар Соломон се възкачил на престола, Бог му предложил да иска от него, каквото си пожелае. И какво е можел да поиска младият владетел в такъв важен момент? Успех, богатство, дълголетие, победа над враговете? Царят не избрал нито едно от тези неща. Вместо това, той си поискал сърце разумно, за да съди Божия народ и да различава доброто от злото. В тази притча Библията ни казва кое в крайна сметка трябва да бъде най-важното за един политик. Основен критерий и мотивация за дейността му трябва да бъде не успехът и още по-малко материалната изгода. Политиката трябва да бъде стремеж към справедливост, което означава, че тя трябва да установи фундаменталните предпоставки за мирно съществуване. Естествено, политикът винаги ще се стреми към успех, иначе той няма да има възможност да води ефективна политика. И все пак, успехът трябва да бъде подчинен на критериите за справедливост, на волята за правилни решения и на разбирането на закона. Успехът може да се превърне в съблазън и да открие път към извращаване на закона, към унищожаване на справедливостта. „Махнете справедливостта – и какво тогава ще представлява държавата, ако не шайка разбойници?”, както веднъж беше отбелязал Свети Августин. Ние, германците, от собствен опит знаем, че това не са празни думи. Ние видяхме как властта се отделя от правото, как започва да му се противопоставя и да го разгромява, превръщайки държавата в инструмент за унищожаване на правото – във високо организирана банда разбойници, представляващи заплаха за целия свят, тласкащи го към ръба на пропастта. Да служи на справедливостта и да се бори срещу надмощието на несправедливостта е и ще бъде фундаментална задача на всеки политик. В определен момент от историята, когато човек придобива власт, която по-рано той изобщо не е можел да си представи, тази задача придобива първостепенна важност. Човекът може да унищожи света. Той може да манипулира природата си. Той може, ако ми позволите така да се изразя, както да създава човешки същества, така и да отрича човечността у човека. Как точно да разберем кое е справедливо? Как да различим кое е добро, а кое – зло, къде е истинското добро и къде е онова, което само изглежда праведно? И днес молбата на Соломон си остава най-важният въпрос, който стои пред политиците и политиката.
За повечето въпроси, които трябва да се регулират със закони, достатъчен критерий може да бъде подкрепата на мнозинството. И все пак, очевидно е, че по основополагащи въпроси на правото, които пряко засягат достойнството на човека и човечеството, принципът мнозинство гласове не е достатъчен: всеки, който заема отговорна позиция, трябва лично да се опита да намери критериите, които да спазва при формулирането на законите. През ІІІ век сл. Хр. известният теолог Ориген дава следното обяснение за неприемането на определени правови системи от страна на християните: „Да допуснем, че някой е попаднал при скитите, които имат нечестиви закони, и като няма възможност да избяга оттам, той ще е принуден да остане да живее при тях. Този (човек), в името на истинния закон, който от своя страна представлява беззаконие за скитите, би могъл, използвайки разумни доводи, да се обедини с хората, които имат същите схващания като него, макар и те да са нарушение на законния ред от гледна точка на скитите”.
Именно подобна убеденост бе движещата сила на съпротива срещу нацисткия и другите тоталитарни режими, като с това оказа огромна услуга на справедливостта и на човечеството като цяло. За тези хора беше несъмнено и очевидно, че действащият закон всъщност е противозаконен. Но когато нещата опират до решения на демократичен политик, въпросът какво в този момент съответства на закона на истината, кое в действителност е справедливо и може да бъде прието като закон, не е толкова очевиден. Когато става дума за по-дълбоки антропологични проблеми, отговорът на същия въпрос напълно престава да бъде ясен и разбираем. Въпросът как да разберем кое в действителност е справедливо, за да послужим по този начин на правосъдието при изковаването на законите, никога не е бил прост, а днес - предвид увеличаването на нашия ресурс от знания и възможности, стана още по сложен.
Как да разберем кое е справедливо? В исторически план правовите системи почти винаги са се опирали на религията: решенията какво трябва да бъде законно в света на хората винаги са се вземали с поглед, обърнат към божеството. За разлика от другите големи религии, християнството никога не е предлагало на държавата и на обществото закон, основан на Откровението. Напротив, то е посочвало природата и разума като истинни източници на закона – и хармонията на обективния и субективния разум, която, естествено, предполага, че и двете сфери произхождат от творческия разум на Бога. По този начин християнските теолози са се мислели в единство с философското и юридическото течение, което започнало да се оформя през ІІ век пр. Хр. През първата половина на това столетие социалният естествен закон, разработен от стоиците, попаднал в ръцете на големите учители на римското право. В резултат на този досег възникнала и юридическата култура на Запада, която е била и продължава да бъде от изключително значение за юридическата култура на цялото човечество. Този дохристиянски съюз на правото и философията отваря пътя, през който да можем да преминем през християнското Средновековие и юридическите течения от епохата на Просвещението и да достигнем до провъзгласяването на правата на човека и приемането на Основния закон на Германия през 1949 г. В този закон нашата нация се обявява за привърженик на „ненакърнимите и неотменими права на човека като основа на всяко човешко сдружаване, на мира и на справедливостта в света”.
За развитието на закона и за развитието на човечеството е било изключително важно християнските теолози да отхвърлят религиозното право, свързано с политеизма, и да застанат на позициите на философията, да признаят природата и разума в тяхната взаимовръзка като универсален действен източник на закона. Тази крачка вече е била направена от апостол Павел в посланието към римляните, в което той пише: „защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, за което тяхната съвест свидетелствува...” (Рим 2; 14-15) Тук виждаме две фундаментални концепции за природата и съвестта, където съвестта е не друго, а разумното сърце на Соломон, разум, отворен за езика на битието.
До епохата на Просвещението, до момента на провъзгласяване правата на човека след Втората световна война и на разработването на нашия Основен закон тази концепция е обяснявала същността на нашето законодателство. Но през последните петдесет години ситуацията се промени по възможно най-драматичния начин. Идеята за естествения закон днес се възприема като чисто католическа доктрина, която не си струва да се обсъжда в некатолическа среда. Някои смятат за срамно да я споменават. Позволете ми накратко да опиша как възникна тази ситуация. Това стана главно поради налагането на тезата, че между „съществуващо” и „подобаващо” има непреодолима пропаст. „Подобаващото” никога не произтича от „съществуващото”, тъй като те се намират на съвсем различни плоскости. Причината за утвърждаването на тази гледна точка е в това, че позитивисткото схващане за природата стана на практика общоприето. Ако природата – както казва Ханс Келзен – се разглежда като „съвкупност от обективни дадености, свързани от причинно-следствена връзка”, от нея наистина не може да се изведат никакви етични импликации. Позитивистката концепция за природата като нещо изключително функционално – точно така я виждат естествените науки – не може да изгради мост към етиката и закона, тя е способна да дава само чисто функционални отговори. Същото се отнася и до разума: позитивистите смятат, че само истинският научен разум може да бъде признат за разум. Според тази концепция всичко, което не може да бъде верифицирано или фалшифицирано, е извън сферата на разума в тясното разбиране за него. Следователно, етиката и религията трябва да бъдат отнесени към областта на субективното, те са външни по отношение на разума в тесния смисъл на думата. Там, където позитивисткият разум доминира и изключва всякакви алтернативи – а точно това става в нашето обществено съзнание – там се изключват и всички класически източници за получаване на знания за етиката и закона. Това е драматична ситуация, която засяга всекиго и изисква незабавно обществено обсъждане. Основната цел на изказването ми е да отправя настойчива покана тези дебати незабавно да започнат.
Позитивисткият подход към природата и разума, позитивисткият светоглед, като цяло, е едно от най-важните измерения на човешките знания и възможности, без които в никакъв случай не можем. Но сам по себе си, той е недостатъчен, за да обхване изцяло човешкия живот във всичките му измерения. Там, където позитивисткият разум смята себе си за единствена изчерпваща култура, там, където той понижава всички останали сфери до статуса на субкултури, позитивизмът принизява човека, заплашва човечността му. Като казвам това, имам предвид Европа, където се полагат координирани усилия за признаването на позитивизма като обща култура и обща основа на законодателството; по този начин всички останали прозрения и ценности на нашата култура се понижават до равнището на субкултура. В резултат на сравняването на Европа с други култури в света тя се оказва в ситуация на липса на култура, в ситуация на вакуум, който различни екстремистки и радикални движения се опитват да запълнят. В своята самопровъзгласена изключителност позитивисткият разум, непризнаващ нищо друго, освен функционалността, прилича на железобетонен бункер без прозорци, в който осигуряваме автономно осветление и автономни атмосферни условия, като не желаем повече да ги получаваме от Божия свят в цялата им пълнота. И все пак, не можем да скрием от себе си факта, че дори в този изкуствен свят ние пак черпим тайно материал от Бога, а после го преработваме в наши собствени продукти. Трябва отново широко да разтворим прозорците, трябва отново да видим безкрайния свят, небето и земята и трябва да се научим правилно да се възползваме от тях.
Но как да го направим? Как да намерим път към този безкраен свят, как отново да разкрием широката панорама? Как именно разумът може отново да намери истинското си величие, без да изпада в ирационалност? Как природата може отново да се утвърди в цялата си същност и пълнота, с всичките си потребности, с всичките си директиви? Бих искал да припомня едно събитие от неотдавнашната политическа история. Надявам се, че няма да бъде изтълкувано превратно и няма да провокира твърде едностранчива полемика. Смятам, че появата на екологичното движение в германската политика през 70-те години на ХХ век, ако и да не беше разтваряне на прозореца, беше и си остава молба за чист въздух, която не бива нито да се игнорира, нито да се отхвърля единствено заради това, че твърде много неща в нея са смятани за ирационални. Младите хора започнаха да осъзнават, че нашите отношения с природата са увредени. Те разбраха, че материята не е просто материал, с който можем са се разпореждаме всячески, те разбраха, че земята има свое собствено достойнство и ние трябва да спазваме законите й. Като казвам това, не ратувам за нито една политическа партия – дори не съм си го и помислял. Ако нещо в нашите взаимоотношения с реалността не е както трябва, всички трябва сериозно да се замислим върху това. Сякаш ни се подсказва, че самите основи на нашата култура трябва да бъдат преразгледани.
Позволете ми малко по-подробно да се спра на въпроса. Важността на екологията е безспорна. Трябва да се вслушваме в езика на природата и съответно да реагираме. Но има един момент, върху който искам да акцентирам и който днес като цяло се игнорира: има също и екология на човека. Човекът също има природа, която трябва да се уважава и която той не може да манипулира по свое желание. Човекът не е просто самосъздаваща се свобода. Той е интелект и воля, но също и природа; и волята му е правилно разгърната само когато уважава природата си, вслушва се в нея и се възприема за този, който е всъщност – който не се е създал сам. Само така и по никакъв друг начин не може да се реализира истинската човешка свобода.
Нека се върнем на фундаменталните понятия „природа” и „разум”, с които започнахме. Големият привърженик на юридическия позитивизъм Келзен през 1965 г. – на 84-годишна възраст – се отказа от дуализма на „съществуващото” и „подобаващото” (обнадеждава ме фактът, че рационално мислене е възможно и на 84-годишна възраст!). Преди това той твърдеше, че нормите могат да възникват единствено като резултат от волята. Затова, както смяташе Келзен, природата може да съдържа норми само ако там волята вече ги е заложила. Но това, по думите му, би предполагало съществуването на Бог-Творец, чиято воля е проникнала в природата. „Всякакви опити да се дискутира истинността на това вярване са напълно безсмислени” – пише той. Нима? – питам аз. Нима е безсмислено да се разсъждава дали действително обективният разум, проявяващ се в природата, не предполага творчески разум, Creator Spiritus?
Тук на помощ трябва да ни се притече културното наследство на Европа. Убедеността в съществуването на Бог-Творец позволи развитието на идеята за правата на човека, идеята за равенството на всички хора пред закона, признаването на неприкосновеното достойнство на всяка отделно взета човешка личност и утвърждаването на отговорността на човека за действията му. Нашата културна памет е формирана от тези рационални прозрения. Да я игнорираме, да виждаме в нея преди всичко миналото, значи да разчленяваме културата си, да я лишаваме от цялостност и единство. Културата на Европа е родена от срещата на Йерусалим, Атина и Рим, от срещата на монотеизма на Израил, философския разум на гърците и правната мисъл на Рим. Тази тройна среща е определила вътрешната идентичност на Европа - със своята осъзнатост за отговорността на човека пред Бога, с признаването на неприкосновеното достойнство на всяка конкретна човешка личност, тя е утвърдила критериите на закона. Опазването на тези критерии е наша задача в дадения исторически момент.
Възкачвайки се на престола и поемайки на плещите си огромна отговорност, младият цар Соломон получава правото да поиска всичко, което пожелае. Какво би било, ако сега ние, днешните законодатели, също бихме могли да поискаме, каквото си пожелаем? Какво бихме поискали? Мисля, че дори днес не можем да искаме нищо повече от едно разумно сърце – от способността да различаваме доброто от злото и така да установяваме закона на истината, да служим на справедливостта и на мира.


Благодаря ви за вниманието.