Гражданското общество е начин на мислене и действие в защита на нашите права във всичките им нюанси. По същество то е повече дух за действие и мисъл, отколкото организация, макар фокуса на неговата сила да е съсредоточен в активността на неправителствените организации. То е самоосъзнаване на личността заедно и вкупом с останалата маса от личности като носител на суверинитета в рамките на определен цивилизационен избор и морални, и куртурни ценности.
Държавата и гражданското общество са естествени противници и вечни противоборци. Тя уж се управлява в наша полза от делегирани и упълномощени наши представители на основание на Обществен договор(конституция). Щом правилата се нарушават едностранно или прилагат избирателно, обществото като цяло има постоянна крещяща необходимост от защита от овластената сила на институциите с отпор чрез гражданската съвест и непримиримата ни публична активност.
Човекът във властта, особено при нашата политическа система и традиции е бедствие, което сме принудени да изтърпяваме в четеригодишна цикличност. Човешкия фактор е най-рисковия причинител на всички беди призтичащи от неговото ситуиране в структорите на властта.
При всеки политически избор обществото има нужда от гражданска реакция за регуране, контрол и отпор на действията на държавната машина,
която винаги има едни и същи изисквания - послушни поданници и примерни данъкоплатци.
Гражданското общество е въпрос и на интелект, което не е последно, а може би най-важното условие и необходима предпоставка за формирането му и естествен стимул за действие.
Съществуването на гражданското общество във всяка държава и най-вече там, където всеобщата справедливост е гарантирана само донякъде и само законово, но на практика в реалния живот липсва изцяло - е уравновесяваща крайностите необходимост. У нас няма институционални, нито законови гаранции за справедливи обществени и междуличностни отношения, и това е една от най-големите спънки за нейното истинско развитие и напредък.
Всъщност, точно липсата на гаранциите за справедливост са единия от катализаторите за пораждането на гражданското общество, но само ако го осъзнаем и възприемем като насъщна необходимост.
Проблемите на България не са етнически, нито расови, нито религиозни.
Проблемите се пораждат от липсата на справедливост като следствие от отказ от правосъдие и преднамерено сгрешената системата на държавното устройство.
Липсата гражданско общество, средна класа и интелектуален елит след 1989 год. свари нацията без водачи с притегателната сила на личния пример, християнска всеотдайност и честност, оставяйки несъстоял се публичния и личен морал на цялото общество и неговата градивна единица - свободната личност.
Когато преди 20 години се казваше, че се изпълнява предварително подготвен сценарий за конвенсиране на политическата власт на комунистите в икономическа - тази реализирал се изход от комунизма наивно бе изключван като възможност от хората, а комунистическите гаулайтери яростно отричаха подобен вариант и иронизираха опозицията, която сами си създадоха. Същевременно популистки гъделичкаха хората с "равен старт".
Десидентството бе мижава имитация на проява на политически коректив на социализмата, да не говорим за неговата спорадичност и конролирано появяване и проявяване.
Осъзнатата и афиширана опозицията на комунизма е фактора, които е липсвал у нас, но е бил движеща сила на промените във всички държави от бившият комунистически концлагер.
Само споменаването на мъченика Илия Минев, на изгнанника Георги Марков и тяхната крещяща самота е красноречив пример, че десиденството е било игра в полза на режима преди `89 год.
Днес мирозданието на нацията дори не се клатушка между възможностите на моралния императив и пълния търбух, и никой не изпитва необходимост да раздели доброто от злото, и ги назове с истинските им имена.
Обществото се лумпенизира и това състояние на духа му бързо умъртвява дори най-дребната възможност за проява на креативна и въздържаща сила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Коментарите са Ваша отговорност