Хвърлям по едно око:

Посещения на блога

сряда, 2 февруари 2011 г.

Ян Палах и новата "нормализация" на Постком


  





Политическата апатия - имаше я в някогашния соцлагер, има я и днес в посткомунистическите държави.
Какво могат да направят гражданите срещу нея –  пита Елена Никлева и припомня самозапалването на Ян Палах преди 42 години.

  

     Саможертвата е акт, който с основание предизвиква не само еднозначно одобрение, особено сред хората, отраснали с гръмките фрази на съветската пропаганда.
      На 16 януари 1969 година студентът Ян Палах се самозапалва в центъра на Прага, за да пробуди чехословашкото общество от дълбокото униние след съветската инвазия в Чехословакия през август 1968, която слага край на Пражката пролет и на опита да се реформира социализма.
Мнозинството се приспособява.  Винаги.
    
След грохота на танковете и жертвите, които пражани дават, особено при защитата на Националното радио, идват летаргията и тъй наречената „нормализация”. Хиляди емигрират, дисидентите остават малцинство.    
     Мнозинството се приспособява. Чехите се затварят в семейството, в приятелския кръг – и в неизбежната малка вила.
    
Днешните пост-тоталитарни общества вече са демокрации, интегрирани в НАТО и Европейския съюз. Но случилото се в Чехословакия преди 42 години е добър повод да се преосмисли новата нормализация, настъпила в посткомунистическото пространство. Да се вгледаме критично в отчуждението от политиката, апатията и безразличието, новото затваряне в личния живот, консуматорството като утеха и заместител на духовните ценности.
          Да хапнем, да пийнем, другото е бош-лаф
      Според едно проучване, чешкото общество в момента все по-усърдно се отдава на хедонизма. Семейството, приятелите, свободното време и хобитата заемат първите места в йерархията на ценностите, а бягството на вилата всеки уикенд отново е рецепта за оцеляване. Чехите са отчуждени от своите политици, от безкрайните скандали, от уморителната повторяемост на корупциионните афери, срещу които сякаш няма лек.
     Като че ли навсякъде в бившите соцстрани една нова апатия замести еуфорията от най-ранния демократичен период. В България хората мълчат и реагират единствено, когато са лично засегнати. Спасяването поединично си остава жизнена философия на много хора.
  Човекът протестира, но само на Запад.     Отчуждението от политиката, което се материализира в ниска избирателна активност, отдавна бе регистрирано и в западните демокрации. През последните години обаче тенденцията в западните страни се обърна, а гражданското общество все по-често гръмогласно се противопоставя на официалната политика.
     Само от Германия – примери колкото искаш: протестите срещу АЕЦ или срещу новата гара в Щутгарт, например. Нека споменем още стачките и протестите във Франция и различните демонстрации по цял свят, организирани през интернет, които мобилизират най-вече млади хора.
     Споменът за Ян Палах поставя тъкмо въпроса за ролята на най-младите в пост-тоталитарните общества. Какво място заемат те в обществения дебат и в обществените дела? Днес не се налага младите да жертват живота си, за да протестират срещу несвободата (и това е добре!), но за съжаление те все по-често са аполитични, дезинтересирани и по-скоро се приспособяват към условията, отколкото да ги променят.
 

 


                                                                                                                      Източник: DW
 


Няма коментари:

Публикуване на коментар



Коментарите са Ваша отговорност

Блогове, които следя